— Фермин, не можете да ме оставите така…
— Чуйте ме добре, Даниел.
Той ме сграбчи за китката и се взря в очите ми.
— Заклевам ви се, че когато дойде подходящият момент, аз самият ще ви помогна да намерите тоя кучи син, та дори това да е последното нещо, което ще извърша през живота си. Тогава ще си разчистим сметките с него. Но не сега и не по този начин.
Погледнах го колебливо.
— Обещайте ми, че няма да направите някоя глупост, Даниел. Обещайте ми, че ще чакате да му дойде времето.
Сведох очи.
— Не можете да искате това от мен, Фермин.
— Мога и съм длъжен.
Най-сетне кимнах и той ми пусна ръката.
13
Когато се прибрах вкъщи, беше почти два през нощта. Канех се да вляза в главния вход, когато забелязах, че в книжарницата светеше. Слаба светлина се процеждаше иззад завесата на задната стая. Влязох през страничната врата във фоайето на сградата и заварих баща ми да седи на бюрото си с цигара в ръка. За пръв път в живота си го виждах да пуши. Пред него лежаха отворен плик и страниците на писмо. Придърпах един стол и седнах срещу него. Баща ми ме изгледа мълчаливо с непроницаемо лице.
— Добри новини ли? — попитах, сочейки писмото.
Той ми го подаде.
— От леля ти Лаура е, тази, дето живее в Неапол.
— Имам леля в Неапол?
— Сестра е на майка ти. В годината, в която ти се роди, тя отиде да живее в Италия при роднините си по майчина линия.
Кимнах разсеяно. Не я помнех, а името й бе просто сред имената на непознатите, дошли на погребението на майка ми преди толкова години — хора, които оттогава не бях видял повторно.
— Пише, че има дъщеря, която ще учи в Барселона, и пита дали ще може да се настани при нас за известно време. Казва се София.
— За пръв път чувам за нея — казах.
— Значи ставаме двама.
Мисълта, че баща ми ще споделя жилището си с напълно непозната подрастваща девойка, беше направо невероятна.
— Какво ще й отговориш?
Той сви рамене равнодушно.
— Не зная. Все ще трябва да измисля нещо.
Почти цяла минута мълчахме и само се гледахме, не смеейки да зачекнем темата, която ни вълнуваше много повече от визитата на непознатата братовчедка.
— Предполагам, че си бил с Фермин — рече баща ми накрая.
Кимнах.
— Отидохме да вечеряме в „Кан Луис“. Фермин аха-аха да изяде и покривката. На влизане видях там професор Албуркерке и му казах да се отбие през книжарницата.
Звукът на собствения ми глас, дърдорещ такива баналности, отекваше с обвинително ехо. Баща ми ме гледаше напрегнат.
— Фермин каза ли ти какво го притеснява напоследък?
— Мисля, че просто го друсат нерви — заради венчавката и всичките тия неща, които на него не са му по сърце.
— Само това ли?
Добрият лъжец знае, че най-сполучливата лъжа винаги е някоя истина, от която е премахнат съществен елемент.
— Е, стана дума и за старите времена, когато е бил в затвора.
— Значи сигурно ти е говорил и за адвоката Брианс. Какво точно ти разказа?
Не бях сигурен какво знаеше или подозираше баща ми, затова реших да действам предпазливо.
— Каза ми, че е бил затворник в крепостта Монжуик и успял да избяга оттам с помощта на човек на име Давид Мартин, когото ти явно си познавал.
Баща ми дълго мълча.
— Никой не е дръзвал да ми го каже в очите, но зная, че по онова време някои хора вярваха и все още вярват, че майка ти е била влюбена в Мартин — рече с тъжна усмивка, от която разбрах, че сред тези хора е и самият той.
Баща ми имаше нерядко срещания навик да се усмихва пресилено, когато се опитваше да сдържи плача си.
— Майка ти беше добра жена и добра съпруга. Не ми се иска да си мислиш разни странни неща за нея заради приказките на Фермин. За разлика от мен, той не я познаваше.
— Фермин нищо не е намеквал — излъгах аз. — Само ми каза, че мама и Мартин били добри приятели и тя се опитала да му помогне да излезе от затвора, като наела онзи адвокат, Брианс.
— В такъв случай вероятно ти е говорил и за Валс…
Поколебах се за миг, преди да кимна. Баща ми видя мъката в погледа ми и поклати глава.
— Майка ти умря от холера, Даниел. Брианс — така и няма да разбера защо — обвини онзи мъж, просто един бюрократ с мания за величие, в престъпление, за което нямаше никакви улики или доказателства.