Не казах нищо.
— Трябва да си избиеш тази идея от главата. Искам да ми обещаеш, че няма да мислиш за това.
Мълчах й се питах дали баща ми наистина бе толкова наивен, колкото изглеждаше, или скръбта от загубата го бе заслепила и той бе потърсил убежище в малодушието на оцелелите. Припомних си думите на Фермин и си казах, че нито аз, нито някой друг имаше правото да го съди.
— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост, нито ще търсиш този човек — настоя той.
Кимнах не особено убедително. Баща ми ме хвана за ръката.
— Закълни ми се! В паметта на майка ти.
Почувствах как една болка стяга лицето ми като с клещи и осъзнах, че стискам зъбите си толкова силно, че още малко и ще ги счупя. Извърнах поглед, но баща ми не ме пускаше. Погледнах го в очите и до последния миг си мислех, че навярно ще мога да го излъжа.
— Кълна ти се в паметта на мама, че докато си жив, няма да предприема нищо.
— Не за това те помолих!
— Това е всичко, което мога да ти обещая.
Той зарови глава в ръцете си и пое дълбоко дъх.
— Онази нощ, когато майка ти умря горе в апартамента…
— Спомням си отлично.
— Ти беше на пет години.
— Четири години и шест месеца.
— Онази нощ Изабела ме помоли никога да не ти казвам какво се е случило. Тя смяташе, че така е по-добре.
За пръв път го чувах да нарича майка ми по име.
— Зная, татко.
Погледна ме в очите.
— Прости ми — промълви.
Задържах погледа му. Понякога той сякаш остаряваше малко повече само от това, че ме виждаше и си припомняше. Станах и мълчаливо го прегърнах. Притисна ме с всички сили и когато избухна в плач, гневът и мъката, които бе таил в душата си през всички тези години, избликнаха навън като фонтан от кръв. Тогава разбрах, без да мога да го обясня, че баща ми, бавно и неумолимо, е започнал да умира.
Четвърта част
Подозрение
1
Барселона, 1957 г.
Утринната зора ме завари на прага на спалнята на малкия Жулиан, който като никога бе заспал дълбоко с усмивка на устните, далече от всичко и от всички. Чух стъпките на Беа по коридора и усетих ръцете й на гърба си.
— Колко време стоиш тук? — попита тя.
— Малко.
— Какво правиш?
— Гледам го.
Беа се приближи до люлката на Жулиан и се наведе да го целуне по челото.
— Кога се прибра снощи?
Не й отговорих.
— Как е Фермин?
— Кара я криво-ляво.
— Ами ти? — Усмихнах се насила. — Искаш ли да поговорим? — настоя тя.
— Някой друг ден.
— Мислех, че нямаме тайни един от друг — рече Беа.
— И аз така мислех.
Погледна ме учудено.
— Какво искаш да кажеш, Даниел?
— Нищо не искам да кажа. Много съм изморен. Няма ли да си легнем?
Беа ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Легнахме в кревата и аз я прегърнах.
— Тази нощ сънувах майка ти — рече тя. — Изабела.
Дъжд затропа по прозорците.
— Бях малко момиченце и тя ме водеше за ръка. Намирахме се в една голяма и много стара къща, с огромни стаи, с роял и остъклен балкон, който гледаше към градина с басейн. До басейна имаше едно момченце, което изглеждаше съвсем като Жулиан, но аз знаех, че това всъщност си ти — не ме питай защо. Изабела коленичи до мен и ме попита дали мога да те видя. Ти си играеше във водата с хартиено корабче. Казах й, че те виждам. Тогава ми заръча да се грижа за теб. Винаги да се грижа за теб, защото тя трябвало да замине надалече.
Дълго лежахме така, без да продумаме, заслушани в ромоленето на дъжда.
— Какво ти каза Фермин снощи?
— Истината — отвърнах. — Каза ми истината.
Беа ме слушаше безмълвно, докато се опитвах да пресъздам историята на Фермин. Отначало усетих как в душата ми отново се надига гняв, но с разгръщането на разказа ме обзе дълбока тъга и безнадеждност. За мен всичко това бе новост и още не знаех как ще мога да живея с тайните и догадките, които ми бе разкрил Фермин. Онези събития се бяха случили преди почти двайсет години и времето ме бе превърнало в обикновен зрител на една пиеса, в която нишките на моята съдба вече бяха изтъкани.