— Като си помисля, вие всъщност сте ми направили изключителна услуга, като сте ми го пазили през всички тези години — заяви той.
— Нали затова са приятелите — отговори Фермин. — Сбогом и гледайте да не се връщате повече тук.
Салгадо се ухили и ни намигна. После тръгна към вратата, вече вглъбен в своите мисли. На прага се обърна за миг и помирително вдигна ръка за поздрав.
— Пожелавам ви късмет и дълъг живот, Фермин. И не се тревожете, няма да издам тайната ви.
Видяхме го как закрачи под дъжда — просто един старец, когото всеки би помислил за смъртник. Аз обаче бях сигурен, че в този миг той не усещаше нито студения дъжд по челото си, нито дългите години на затвор и несгоди, които носеше в кръвта си. Погледнах Фермин, който сякаш бе прикован към пода и изглеждаше пребледнял и смутен от срещата с някогашния си другар по килия.
— Нима ще го оставим да си тръгне просто така? — попитах аз.
— Имате ли по-добър план?
3
След като изтече прословутата минута на благоразумно изчакване, двамата забързахме по улицата, въоръжени с тъмни шлифери и чадър с размерите на слънчобран, който Фермин бе купил на един от базарите на пристанището с идеята да го използва както зиме, така и лете за излетите си с Бернарда на плажа Барселонета.
— Фермин, с тази чудесия изпъкваме сред тълпата като бълха на чело — предупредих го аз.
— Не се безпокойте. Бас държа, че в момента оня мерзавец вижда само златни дублони, които валят от небето — отвърна той.
Салгадо, който имаше стотина метра преднина, чевръсто куцукаше по улица „Кондал“ под дъжда. Скъсихме малко разстоянието — тъкмо навреме, за да видим, че се кани да се качи на един трамвай, който отиваше нагоре по Виа Лайетана. Затичахме се, затваряйки чадъра в движение, и по някакво чудо успяхме да скочим на платформата на трамвая. В съответствие с най-добрата традиция на епохата, по време на цялото пътуване висяхме отзад. Салгадо си бе намерил място в предната част — отстъпи му го един добър самарянин, който, естествено, не знаеше с кого си има работа.
— Така става, когато хората остареят — отбеляза Фермин. — Никой не си спомня, че и те са били негодници.
Трамваят се носеше с трополене по улица „Трафалгар“, докато стигна до Триумфалната арка37. Надникнахме вътре и видяхме, че Салгадо не е мръднал от мястото си. Кондукторът, мъж с бухнали мустаци, ни наблюдаваше навъсено.
— Хич не си мислете, че като висите там отзад, ще ви направя отбив. Държа ви под око, откак сте се качили.
— Вече никой не цени социалния реализъм — промърмори Фермин. — Каква страна!
Подадохме на кондуктора няколко монети и получихме билетите си. Вече си мислехме, че Салгадо навярно е заспал, но когато трамваят пое към гара „Север“, той се изправи и дръпна шнура на звънеца, за да поиска спирка. Възползвайки се от това, че водачът забави ход, скочихме пред пищната сграда в стил ар нуво, където се помещаваха канцелариите на водноелектрическата компания, и последвахме трамвая пеша до спирката. Видяхме как Салгадо слезе, подпомогнат от двама пътници, и се отправи към гарата.
— И вие ли си мислите същото като мен? — попитах аз.
Фермин кимна. Проследихме Салгадо до просторното фоайе на гарата, като се прикривахме — или може би издавахме присъствието си — с грамадния чадър на Фермин. Щом влезе вътре, нашият обект се приближи до редица метални шкафчета, поставени покрай стената като миниатюрни ниши в гробище. Седнахме на една пейка в сумрака на фоайето. Салгадо се бе спрял пред безкрайната редица и я съзерцаваше в унес.
— Да не би да е забравил къде е скрил плячката? — зачудих се аз.
— Ами! Как ще забрави! Двайсет години е жадувал за този миг. Сега иска да му се наслади, затова се разтакава.
— Щом казвате… На мен пък ми се струва, че е забравил.
Останахме така, като само наблюдавахме и чакахме.
— Всъщност не сте ми казали къде скрихте вие ключа, когато избягахте от крепостта… — подхванах аз.
Фермин ми хвърли враждебен поглед.
— Не смятам да навлизам в тази тема, Даниел.
— Забравете.
Чакането се проточи още няколко минути.
— Може би има съучастник и го чака да се появи? — предположих.
— Салгадо не е от ония, които обичат да делят ограбеното.
37
Паметник в Барселона, построен за Световното изложение през 1888 г. от архитекта Жозеп Виласека.