Професорът ме изгледа с крайчеца на окото.
— Виждам, че сте провели сериозно проучване, Даниел.
— Простете за дързостта, професоре, но за мен щастието на Фермин си струва тези усилия, че и много повече.
— Това ви прави чест. Но то би могло и да навлече тежка присъда на онзи, който се опита да стори подобно нещо, ако го хванат на местопрестъплението.
— Затова си мислех, че ако някой — хипотетично — има достъп до един от възстановените архиви на Гражданския регистър, би могъл да вземе със себе си помощник, който, тъй да се каже, да се нагърби с най-рискованата част на операцията.
— В такъв случай хипотетичният помощник трябва да е в състояние да гарантира на организатора доживотна отстъпка от двайсет процента върху цената на всяка книга, закупена от „Семпере и синове“. А също и покана за сватбата на новородения.
— Това е уредено. Дори бих качил отстъпката на двайсет и пет процента. Макар че всъщност познавам един човек, който — хипотетично — би се съгласил да съдейства безкористно, само заради удоволствието да вкара гол на един прогнил и покварен режим.
— Аз съм учен човек, Даниел. Емоционалното изнудване не действа при мен.
— Тогава заради Фермин!
— Това е друго нещо. Да преминем към техническите подробности.
Извадих банкнотата от сто песети, която ми беше дал Салгадо, и му я показах.
— Ето бюджета ми за текущи разходи и издаване на документи.
— Виждам, че харчите с лека ръка, но тези пари по-добре ги запазете за други цели, които ще изисква благородното ви дело, защото моите услуги ще ги получите безплатно — рече професорът. — Онова, което най-много ме безпокои, драги ми помощнико, е необходимата конспирация относно документите. Новите центуриони на режима увеличиха не само броя на язовирите и молитвениците; те удвоиха една бездруго чудовищна бюрократична структура, достойна за най-лошите кошмари на нашия приятел Франц Кафка. Както ви казах, един такъв случай ще изисква да се сътворят всевъзможни писма, молби, петиции и други документи, които да изглеждат достоверни и да притежават солидността, тона и аромата, свойствени на едно овехтяло, прашасало и неоспоримо досие…
— На този фронт сме защитени — казах аз.
— Ще трябва да ме посветите в списъка на всички съучастници в заговора, за да се уверя, че не блъфирате.
Заех се да му изложа докрай моя план.
— Би могло да стане — заключи той.
С пристигането на основното ястие приключихме темата и разговорът пое в други посоки. Накрая, когато ни поднесоха кафетата, въпреки всичките си усилия не можах да се сдържа и попитах уж нехайно, преструвайки се, че не отдавам голямо значение на въпроса:
— Между другото, професоре, наскоро си говорех с един клиент в книжарницата и случайно стана дума за Маурисио Валс — онзи, дето беше министър на културата и какво ли още не. Какво знаете за него?
Професорът повдигна вежда.
— За Валс? Онова, което всички знаят, предполагам.
— Сигурен съм, че вие знаете повече от всички, професоре. Много повече.
— Е, всъщност от известно време не бях чувал това име, но до неотдавна Маурисио Валс беше важна персона. Както казвате, беше нашият прочут новоизпечен министър на културата в продължение на няколко години, директор на редица учреждения, човек с добра позиция в режима и с голям престиж в своите кръгове, покровител на мнозина, глезеник на културните страници на испанската преса… Изобщо си беше важна клечка, нали ви казвам.
Усмихнах се едва-едва, сякаш бях приятно изненадан.
— А вече не е ли?
— Откровено казано, преди известно време изчезна от картата или поне от обществената сцена. Може да са го пратили посланик някъде или да са го назначили в някоя международна институция, нали знаете как стават тия работи. Истината е, че напоследък му изгубих дирите… Зная, че преди години основа с неколцина съдружници издателство, което работи с пълна пара и неспирно публикува нови заглавия. Всъщност не минава месец, без да получа покана за представянето на някоя тяхна книга…