— Хайде, сърчице мое, ела да ти сваля двайсет години от гърба с моето масажче — чух да казва една от тях, която спокойно можеше да мине за баба на писаря Осуалдо.
С масажчето направо ще го убиеш, помислих си. Непознатият благоразумно отклони предложението.
— Някой друг ден, хубавице — отвърна той и продължи нататък, навлизайки в квартала Равал.
Следвах го в продължение на още стотина метра, докато не го видях да се спира пред някакъв тесен и тъмен вход почти срещу пансион „Европа“. Мъжът се скри в сградата, а аз изчаках половин минута, преди да вляза след него.
Вътре се озовах срещу едно сумрачно стълбище. То се губеше в недрата на сградата, която сякаш бе килната на една страна и, съдейки по смрадта на влага и развалена канализация, може би беше на косъм да пропадне в катакомбите на Равал. В единия край на фоайето имаше нещо като портиерска будка, в която седеше някакъв тип с мазна външност, облечен с фанела без ръкави, с клечка за зъби между устните и с транзистор, нагласен на предаване за бикоборството. Мъжът ме изгледа отчасти въпросително, отчасти враждебно.
— Сам ли сте? — попита със смътно любопитство.
Не беше нужна особена прозорливост, за да отгатна, че се намирам във фоайето на заведение, което отдаваше стаи под наем на час. Единствената дисхармонична нотка в моето посещение идваше от факта, че не държах за ръка някоя от евтините Венери, които патрулираха зад ъгъла.
— Ако желаете, ще ви пратя момиче — предложи типът, който вече ми приготвяше пакет с хавлиена кърпа, сапун и нещо, което навярно бе кондом или друго профилактично средство за екстремни обстоятелства.
— Всъщност исках само да ви задам един въпрос — подхванах аз.
Портиерът подбели очи.
— Двайсет песети за половин час, а кобилката си я доставяте вие.
— Звучи изкусително, но може би някой друг път. Исках да ви попитам дали сте видели един господин да се качва по стълбите преди няколко минути. Възрастен и в не много добра форма. Сам, без кобилка.
Портиерът се навъси. Изражението му даваше да се разбере, че от потенциален клиент съм изпаднал до статуса на досадна муха.
— Никого не съм видял. Хайде, разкарайте се оттук, преди да съм извикал Тонет.
Въпросният Тонет, предположих, надали беше някой симпатяга. Сложих на тезгяха монетите, които ми бяха останали, и се усмихнах помирително. Парите изчезнаха, сякаш бяха насекомо, а ръцете на портиера с техните пластмасови напръстници — език на хамелеон.
— Какво искаш да знаеш?
— Тук ли живее господинът, когото ви описах?
— Нае една стая преди седмица.
— Знаете ли как се казва?
— Не го попитах, защото си плати в аванс за цял месец.
— Знаете ли откъде идва, с какво се занимава…?
— Това тук не е телефон на доверието. Тук хората идват за разврат и не им задаваме никакви въпроси. А тоя дори не развратничи, тъй че вие си правете сметката.
Преосмислих ситуацията.
— Зная само, че от време на време излиза, а после се връща. Понякога ме моли да му занеса в стаята бутилка вино, хляб и малко мед. Плаща добре и дума не обелва.
— А сигурен ли сте, че не си спомняте никакво име?
Мъжът поклати глава.
— Добре. Благодаря ви и простете за безпокойството. Канех се да си тръгна, когато портиерът ме повика обратно.
— Ромеро — рече той.
— Моля?
— Май спомена, че се казва Ромеро или нещо такова…
— Ромеро де Торес?
— Точно така.
— Фермин Ромеро де Торес? — невярващо повторих аз.
— Същият. Нямаше ли преди войната един тореадор с такова име? — попита портиерът. — Мислех си, че ми звучи познато…
6
Поех обратно към книжарницата още по-объркан, отколкото преди да последвам стареца. Докато минавах край Двореца на Вицекралицата, писарят Осуалдо ми махна с ръка.
— Провървя ли ви? — попита.
Измънках отрицателен отговор.
— Я опитайте при Луисито, може пък да си спомни нещо.
Кимнах и се приближих до будката на Луисито, който в този момент почистваше колекцията си от писци. Когато ме видя, с усмивка ме покани да седна.
— Какво да бъде? Любовно или служебно?