Лицето му светна при споменаването на това име.
— Светилището! Като младеж се отбивах там всяка събота при господин Семпере и той ми отваряше очите за много неща.
— Това трябва да е бил дядо ми.
— Вече от години не минавам оттам, защото с тези оскъдни финанси мога само да заемам книги от библиотеки.
— Направете ни честта да се върнете в книжарницата, дон Осуалдо. Тя е ваш дом, а за цените винаги ще се разберем.
— Така и ще направя.
Подаде ми ръка и аз я стиснах.
— Чест е да се върши работа със семейство Семпере.
— Дано занапред да имаме още много поводи.
— А какво стана с оня куцльо, дето тъй жадно блещеше оченца при вида на злато?
— Оказа се, че не всичко, което блести, е злато — отвърнах аз.
— Типичният белег на нашето време…
7
Барселона, 1958 г.
Януари пристигна, облечен в искрящи стъклени небеса, които навяваха снежен прах по покривите на града. Слънцето грееше всеки ден, рисувайки остри ъгли от светлини и сенки по фасадите на една прозрачна Барселона, в която двуетажните автобуси се движеха с празен горен етаж, а преминаващите трамваи оставяха ореол от пара по релсите.
Коледни украси светеха в гирлянди от син огън по улиците на стария град, а от хиляда и един високоговорители пред магазини и заведения се лееха рождественски песни със сладникави пожелания за мир и благоволение. Това послание бе така натрапчиво, че когато на един шегобиец му хрумна да нахлупи каталонска барета на младенеца Иисус в коледната ясла, поставена от общината на площад Сан Хайме, охраняващият полицай предпочете да си затвори очите, вместо да завлече с бой нарушителя в участъка, както настояваха група благочестиви гражданки. Накрая някой от архиепископството докладва за инцидента и три монахини дойдоха да възстановят порядъка.
Сезонните продажби постоянно се покачваха и една коледна звезда под формата на черни цифри в счетоводната книга на „Семпере и синове“ гарантираше, че ще можем поне да се справим със сметките за тока и отоплението, а ако имахме късмет, бихме могли да ядем топла храна най-малкото веднъж дневно. Баща ми видимо си бе възвърнал високия дух и бе заявил, че следващата Коледа няма да чакаме до последния момент, преди да украсим книжарницата.
— Дълго ще ни се мотае пред очите тази ясла — мърмореше Фермин без особен ентусиазъм.
След Богоявление баща ми ни възложи да я опаковаме грижливо и да я свалим в мазето до идното Рождество.
— Пипайте внимателно — предупреди ни той. — После да не съм чул, че кутиите случайно са ви се изплъзнали от ръцете, Фермин.
— Ще ги пазя като зеницата на окото си, господин Семпере. Отговарям с живота си за целостта на яслата и на всичките селскостопански животни около Месията в пелени.
Когато направихме място за кутиите, съдържащи коледните украси, поспрях за миг, за да огледам набързо мазето и забравените му кътчета. При последното ни слизане там разговорът ни бе засегнал теми, които нито Фермин, нито аз бяхме повдигали оттогава, но те все така тегнеха поне в моето съзнание. Фермин сякаш прочете мислите ми и поклати глава.
— Не ми казвайте, че още мислите за писмото на онова магаре.
— Понякога.
— Нали не сте казали нищо на доня Беатрис?
— Не. Пъхнах обратно писмото в джоба на палтото й и дума не обелих.
— Ами тя? Не ви ли спомена, че е получила вест от дон Хуан Тенорио39?
Поклатих глава. Фермин сбърчи нос, сякаш за да покаже, че това не е добър знак.
— Решихте ли вече какво да направите?
— За кое?
— Не се правете на паднал от небето, Даниел. Смятате ли да последвате жена си на срещата й с оня тип в хотел „Риц“ и да спретнете едно хубаво скандалче, или не?
— Вие предварително сте решили, че тя ще отиде там — запротестирах аз.
— Нима вие не мислите така?
Сведох поглед, отвратен от самия себе си.
— Кой съпруг не вярва на жена си? — попитах.
— Да ви дам ли списък с имена и фамилии, или статистиката ще е достатъчна?
— Аз имам доверие на Беа. Тя няма да ме излъже. Просто не е такава. Ако има да ми казва нещо, ще ми го каже в очите, без да шикалкави.
39
„Дон Хуан Тенорио“ е пиеса, написана от Хосе Сориля през 1844 г.; една от основните испаноезични литературни интерпретации на легендата за дон Жуан.