По пътя си към върховете той бе събрал около себе си тесен кръг от съмишленици, които ядяха от ръката му и постепенно бяха заели челни места в разни институции и престижни служби. Ако някой дръзнеше да постави под съмнение думите или качествата на Валс, пресата го разпваше безмилостно, представяйки го в най-черни краски. След публичното охулване този клетник ставаше в парий, в неназовим просяк, пред когото всички врати се затваряха и не му оставаше друга алтернатива освен забравата или изгнанието.
Прекарах безброй часове в четене на всяка дума, търсех какво пише между редовете, сравнявах различни версии на историята, отбелязвах дати, правех списъци на успехите и се стараех да открия неудобни тайни. При други обстоятелства, ако целта на моето проучване беше чисто антропологична, щях да сваля шапка на дон Маурисио и майсторските му ходове. Никой не би могъл да отрече, че се бе научил да чете душите и сърцата на съгражданите си и да дърпа нишките, които движеха техните желания, надежди и мечти.
Ако извлякох нещо от това продължително ровене в официалната биография на Валс, то бе убеждението, че строежът на новата Испания постоянно усъвършенстваше механизмите си и че шеметният възход на дон Маурисио към олтарите на властта бе пример за една тенденция, която по всяка вероятност щеше да надживее режима и да пусне дълбоки и трайни корени в цялата страна за десетилетия занапред.
През 1952 г. Валс бе достигнал върха на кариерата си, поемайки поста министър на културата за тригодишен период — време, което бе използвал, за да укрепи господството си и да уреди лакеите си на малкото длъжности, които все още бяха извън техния контрол. Обществените му прояви бяха придобили едно златно еднообразие: словата му се цитираха като извор на неоспорима мъдрост. Присъствието му в журита, комисии и на всевъзможни официални приеми бе постоянно, а арсеналът му от дипломи, награди и ордени растеше неизменно.
После изведнъж се бе случило нещо странно.
Отначало не ми направи впечатление. Литанията от възхвали и известия за дон Маурисио продължаваше неумолимо, но след 1956 г. открих една подробност, погребана сред множеството репортажи, която бе в контраст с публикуваните преди тази година. Тонът и съдържанието на статиите оставаха непроменени, но докато ги четях, препрочитах и сравнявах, забелязах едно нещо.
Публичните появи на дон Маурисио Валс бяха секнали.
Името, престижът, репутацията и властта му бяха все така непоклатими. Липсваше само един елемент: неговата личност. От 1956 г. нататък нямаше нито снимки, нито споменавания за неговото присъствие, нито преки сведения за участието му в обществени мероприятия.
Последната статия, която свидетелстваше за личното присъствие на Маурисио Валс, бе с дата 2 ноември 1956 г., когато бе удостоен с награда за най-добър издател на годината. Тържествената церемония в Центъра за изящни изкуства в Мадрид бе посетена от каймака на обществото и най-висшите кръгове на властта. Текстът на известието бе в обичайния и предвидим дух на жанра, с други думи, кратка хвалебствена новина. Най-интересна бе съпътстващата я снимка — последната публикувана фотография на Валс, заснета малко преди шейсетия му рожден ден. Елегантно облечен в добре ушит костюм, той приемаше овациите на публиката със скромна и сърдечна усмивка. Редом с него се виждаха някои от обичайните посетители на подобни тържества, а зад гърба му, малко извън фокус, стояха двама души със сериозни и непроницаеми изражения, скрити зад тъмни очила и облечени в черно. Те явно не бяха участници в церемонията. Изглеждаха сурови и безразлични към целия фарс. Бдителни.
Въпросната вечер в Центъра за изящни изкуства бе последният случай, когато дон Маурисио Валс бе фотографиран или видян на публично място. Колкото и усилено да търсех, не можах да намеря сведения за дори една-единствена негова поява след тази дата. Изморен от проучване на задънени улици, реших да се върна към началото и сглобих историята му къс по къс, докато накрая вече я знаех наизуст, сякаш бе моята собствена. Душех следата му с надеждата да открия някакъв знак, който да ми подскаже къде е този човек, който се усмихваше на снимките и излагаше на показ суетата си на безброй страници сред раболепната си, гладна за благодеяния свита. Търсех човека, убил майка ми, за да скрие бездарието си, което явно никой не смееше да признае.