Научих се да мразя през онези самотни следобеди в старата библиотека „Атенео“, където допреди не много време се бях отдавал на по-чисти стремежи, като например сияйната кожа на първата ми невъзможна любов, сляпата Клара, или загадките на Жулиан Каракс и неговия роман „Сянката на вятъра“. Колкото по-трудно проследявах дирята на Валс, толкова по-упорито отказвах да призная правото му да изчезне и да изтрие името си от историята. От моята история. Имах нужда да узная какво бе станало с него. Имах нужда да го погледна в очите, та макар и само за да му напомня, че някой — поне един човек в цялата вселена — знае кой е той в действителност и какво е сторил.
8
Преситен от преследването на призраци, един следобед отмених проучванията си в архива на периодичните издания и излязох да се поразходя с Беа и Жулиан из една чиста и слънчева Барселона, която почти бях забравил. Отидохме пеша от къщи до парка Сиудадела. Седнах на една пейка и загледах как Жулиан си играе с майка си на моравата. Докато ги наблюдавах, си припомних думите на Фермин. Късметлия — това бяха аз, Даниел Семпере. Късметлия, допуснал една сляпа ненавист да расте в душата му, докато накрая вече бе започнал да изпитва отвращение от самия себе си.
Гледах как синът ми се отдаваше на едно от любимите си занимания: да лази на четири крака, докато се оплеска до уши. Беа не го изпускаше от очи. От време на време Жулиан спираше и обръщаше глава към мен. Изведнъж един порив на вятъра повдигна полите на Беа и детето прихна да се смее. Заръкоплясках и жена ми ме изгледа неодобрително. Потърсих очите на сина си и си казах, че скоро те ще започнат да ме гледат така, сякаш съм най-добрият и най-мъдрият човек на света, който знае всички отговори. Тогава реших, че никога вече няма да спомена името на Маурисио Валс, нито ще преследвам сянката му.
Беа дойде и седна до мен. Жулиан запълзя след нея към пейката. Когато стигна до краката ми, аз го вдигнах на ръце, а той се зае да бърше дланите си в реверите на сакото ми.
— Току-що го прибрах от химическо чистене — рече Беа.
Аз само свих рамене примирено. Жена ми се пресегна и ме хвана за ръката.
— Страхотни крака — казах.
— Не виждам нищо смешно. Синът ти гледа от теб и се учи. Добре, че нямаше хора наоколо.
— Е, всъщност ей там имаше един дядка, който се криеше зад вестник. Мисля, че е припаднал от тахикардия.
Жулиан реши, че тази дума е най-забавното нещо, което е чувал през живота си, тъй че изминахме значителна част от обратния път, тананикайки „та-хи-кар-дия“, докато Беа, разлютена, вървеше на няколко крачки пред нас.
Същата нощ, 20 януари, Беа сложи Жулиан да си легне и после заспа на канапето до мен, докато аз препрочитах за трети път един от старите романи на Давид Мартин. Това бе книгата, която Фермин бе намерил по време на изгнанието си след бягството от затвора и бе пазил толкова години. Наслаждавах се на всяка фраза и с удоволствие разглобявах всяко изречение, убеден, че ако разгадаех музиката на тази проза, щях да открия нещо за човека, останал непознат за мен — човекът, който, както ме уверяваха всички, не беше мой баща. Тази нощ обаче това не ми се удаваше. Още преди да прочета докрай някое изречение, мислите ми отлитаха от страницата и пред себе си виждах само онова писмо, в което Пабло Каскос Буендия канеше жена ми на среща в хотел „Риц“ на следващия ден в два часа следобед.
Най-сетне затворих книгата и загледах заспалата до мен Беа, долавяйки, че тя крие хиляди пъти повече тайни, отколкото историите на Мартин за зловещия град на прокълнатите. Минаваше полунощ, когато жена ми отвори очи и ме улови, че я наблюдавам. Усмихна ми се, но заради нещо в изражението ми сянка от тревога пробяга по лицето й.
— Какво ти се върти в главата? — попита тя.
— Мислех си какъв късметлия съм — отвърнах.
Беа ме изгледа продължително. Съмнение се четеше в очите й.
— Казваш го така, сякаш не го вярваш.
Станах и й подадох ръка.
— Хайде да си лягаме — предложих.
Тя улови ръката ми и ме последва по коридора към спалнята. Изтегнах се в леглото и я загледах мълчаливо.
— Държиш се странно, Даниел. Какво те прихваща? Да не би да съм казала нещо?