12
Взехме едно такси пред хотела и изминахме Гран Виа в мълчание.
— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — избухна изведнъж Фермин. — Полудяхте ли? Гледам ви и не мога да ви позная… Какво се опитвахте да направите? Да убиете оня идиот ли?
— Той работи за Маурисио Валс — бе единственият ми отговор.
Фермин подбели очи.
— Даниел, започвате да прекалявате с тази ваша идея-фикс. Защо ли ми трябваше да ви разказвам всичко това… Добре ли сте? Я да видя ръката ви…
Показах му юмрука си.
— Майчице мила!
— Как разбрахте…?
— Защото ви познавам така, сякаш аз съм ви родил, макар че в някои дни почти се разкайвам за това — гневно отвърна той.
— Не знам какво ме прихвана…
— Аз пък знам. И не ми харесва. Хич даже не ми харесва. Това не е онзи Даниел, когото познавам. Нито пък онзи Даниел, с когото искам да съм приятел.
Ръката ме болеше, но много повече ме заболя от мисълта, че съм разочаровал Фермин.
— Фермин, не ми се сърдете.
— О, детенцето може би ще поиска и медал да му дам?
Известно време пътувахме мълчаливо, като всеки гледаше към своята страна на улицата.
— Слава Богу, че дойдохте — казах накрая.
— Нима си мислехте, че ще ви оставя сам?
— Нали няма да кажете нищо на Беа?
— Има си хас! Може би ще трябва да пиша и до директора на „Ла Вангуардия“, за да му разкажа за геройската ви постъпка!
— Не знам какво ми стана, просто не знам…
Суровото му изражение най-сетне се смекчи и той ме потупа по ръката. Преглътнах болката си.
— Повече няма да предъвкваме тази тема. На ваше място сигурно и аз щях да направя същото.
Гледах шествието на Барселона зад прозорците на колата.
— Каква беше тази карта?
— Какво казвате?
— Полицейската карта, която му показахте… Каква беше?
— Членската карта на футболен клуб „Барселона“ на енорийския свещеник.
— Имахте право, Фермин. Какъв кретен съм бил да подозирам Беа!
— Аз винаги съм прав. Това си ми е по рождение.
Предадох се пред очевидното и си затворих устата, защото вече бях наговорил достатъчно глупости за един ден. Фермин бе притихнал и изглеждаше умислен. Притесних се, че съм го разочаровал толкова силно с поведението си, че дори не знае какво да ми каже.
— Фермин, за какво мислите?
Извърна се и ме погледна угрижено.
— Мислех си за онзи човек.
— За Каскос ли?
— Не, за Валс. За онова, което тоя малоумник каза одеве. Чудя се какво означава.
— Какво имате предвид?
Лицето му беше мрачно.
— Досега се тревожех, че вие искате да намерите Валс.
— И това вече не ви притеснява?
— Не, сега друго ме тревожи повече, Даниел.
— Какво?
— Че всъщност той търси вас.
Спогледахме се безмълвно.
— А сещате ли се за някаква причина? — попитах след малко.
Фермин, който винаги имаше готов отговор за всичко, бавно поклати глава и отмести очи.
Изминахме останалия път, без да продумаме. Когато се прибрахме, се качих направо в апартамента, взех си душ и глътнах четири аспирина. После спуснах жалузите, прегърнах една възглавница, която ухаеше на Беа, и заспах като идиот, какъвто си бях, чудейки се къде ли бе тя — жената, заради която нямах нищо против да стана за смях пред целия свят.
13
— Приличам на бодливо свинче — заяви Бернарда, загледана в стократно умноженото си отражение в огледалната стая на моден салон „Санта Еулалия“.
Две шивачки, коленичили в краката й, продължаваха да слагат десетки карфици по булчинската й рокля под зоркия поглед на Беа, която ги обикаляше в кръг и инспектираше всяка гънка и всеки шев, сякаш животът й зависеше от това. Разперила ръце на кръст в шестоъгълното помещение с огледални стени, Бернарда почти не смееше да диша, но очите й шареха по отразената й под различни ъгли фигура, търсейки неспокойно признаци за издутина в коремната област.
— Сигурна ли сте, че нищо не ми личи, госпожо Беа?