— Важното е да не му шарят ръцете… Аз съм чула от надежден източник, че Фермин винаги ти е бил верен.
— Верен е, знам. Но знаете ли от какво ме е страх, госпожо Беа? Че не съм достатъчно добра за него. Гледа ме в захлас и ми разправя, че иска да остареем заедно и други такива сладки приказки, но аз все си мисля, че някоя сутрин ще се събуди и ще си каже: „Откъде я изкопах тая глупава гъска?“
— Според мен грешиш, Бернарда. Фермин никога не би си помислил такова нещо. Той те е издигнал на пиедестал.
— Ами то и туй не е хубаво. Ако знаете колко господинчовци съм видяла, дето издигат жена си на пиедестал, сякаш е Дева Мария, а после хукват като разгонени песове след първата хитруша, която зърнат. Няма да повярвате колко случаи съм видяла с ей тия оченца, дето ми ги е дал Господ.
— Но Фермин не е такъв, Бернарда. Той е от добрите. А те не са много, защото мъжете са като кестените, които продават на улицата: когато ги купиш, всичките са горещи и миришат хубаво, но щом ги извадиш от кесията, веднага изстиват и разбираш, че повечето са развалени отвътре.
— Туй не го казвате заради господин Даниел, нали?
Беа не отговори веднага.
— Не, разбира се, че не.
Бернарда я погледна с крайчеца на окото.
— Наред ли е всичко вкъщи, госпожо Беа?
Беа се зае да й оправи презрамката на комбинезона, която се подаваше под роклята на рамото й.
— Да, Бернарда. Просто си мисля, че и двете с теб сме си избрали съпрузи, които си имат своите тайни.
Бъдещата булка кимна.
— Понякога са същински деца.
— Мъже! Какво да ги правиш?
— На мен пък ми харесват — рече Бернарда. — Знам, че е грях, ама…
Беа се разсмя.
— Какви харесваш? Такива като Еваристо ли?
— Не, за Бога! Той от толкова зяпане в огледалото чак ще го изхаби! Не мога да търпя мъж, който се кипри и гласи по-дълго от мен. Харесват ми, как да ви кажа, едни такива по-грубички. Ей го на Фермин — че не е красавец, не е. Но за мен си е красив и добър. И мъж на място. А в края на краищата, това е важното: да е добър и да е истински. И да можеш да се гушнеш в него някоя зимна нощ и да те стопли отвътре.
Беа кимна с усмивка.
— Амин! Макар че едно птиченце ми каза, че ти всъщност харесваш Кари Грант.
Бернарда поруменя.
— Че вие не го ли харесвате? Не за съпруг, то се знае. Като го гледам, май се е влюбил в мига, когато се е видял за пръв път в огледалото. Но между нас казано, и нека Бог ми прости, не бих имала нищо против да се понатиснем с него…
— Какво би казал Фермин, ако те чуеше, Бернарда?
— Каквото казва винаги: „Докато сме живи, да се радваме на туй, дето ще го ядат червеите някой ден…“
Пета част
Името на героя
1
Барселона, 1958 г.
Много години по-късно двайсет и тримата гости, събрали се, за да отпразнуват повода, щяха да поглеждат назад и да си спомнят онова историческо навечерие на деня, в който Фермин Ромеро де Торес се сбогува с ергенлъка.
— Това е краят на една епоха — заяви професор Албуркерке, като вдигна за наздравица чашата си с шампанско, обобщавайки най-добре онова, което всички чувствахме.
Ергенското празненство на Фермин — събитие, чиито последици за нежната половина от населението на планетата дон Густаво Барсело сравни със смъртта на Рудолф Валентино — се проведе в една ясна февруарска нощ през 1958 г. Мястото бе великолепната танцова зала на „Ла Палома“, където младоженецът бе изпълнявал в миналото сърцераздирателни танга — мигове, които отсега нататък щяха да са част от тайното досие на една дълга кариера в служба на вечната Жена.
Баща ми, когото по изключение бяхме успели да измъкнем от къщи, бе наел полупрофесионален танцов оркестър, който се съгласи да изсвири срещу смешна сума музикална китка от любимите на Фермин мамбо, гуарача41 и сон кубано42; тези ритми пренесоха младоженеца в далечните му дни в света на международната интрига и блясък в големите игрални домове на една забравена Куба. Всички присъстващи на празника — кой повече, кой по-малко — захвърлиха задръжките и се впуснаха на дансинга, за да разкършат снага в чест на Фермин.
Барсело бе убедил баща ми, че чашите с водка, които постоянно му подаваше, са минерална вода с няколко капки коняк, и не след дълго станахме свидетели на невиждано зрелище: господин Семпере, танцуващ в тясна прегръдка с една от лесните дами, доведени за оживление на събитието от Росиито — истинската душа на тържеството.