— Виждате ли, един ден си даваш сметка, че младостта е отлетяла и влакът е заминал.
— Винаги има влакове. Винаги.
Росиито кимна.
— Затова няма да дойда на сватбата, дон Даниел. Преди няколко месеца срещнах един господин от Реус43. Добър човек, вдовец. Добър баща. Има склад за старо желязо и всеки път, когато е в Барселона, се отбива да ме види. Предложи ми да се омъжа за него. Никой от двама ни не се заблуждава, нали разбирате? Тежко е да остарееш сам, пък и знам, че с това тяло вече не съм за улицата. Жауме, човекът от Реус, ме помоли да отида на пътешествие с него. Децата му вече са напуснали дома му, а той цял живот е работил. Казва, че иска да види свят, преди да е станало твърде късно, и ме помоли да го придружа. Като негова съпруга, не като някоя лека жена, която използваш и после захвърляш. Корабът заминава утре рано сутринта. Жауме казва, че корабните капитани имат правото да женят хора в открито море, а ако не, ще потърсим свещеник в кое да е пристанище.
— А Фермин знае ли?
Сякаш ни беше чул отдалече, Фермин изведнъж се спря на дансинга и погледна към нас. Протегна ръце в посока към Росиито и направи онази замечтана физиономия на хапльо, нуждаещ се от ласки, която винаги му бе служила толкова добре. Росиито се разсмя, измърмори нещо под нос и преди да се присъедини към любовта на живота си за едно последно болеро, се обърна и ми каза:
— Грижете се добре за него, Даниел, че на света има само един Фермин.
Оркестърът бе спрял да свири и всички на дансинга й направиха път. Фермин я хвана за ръце. Лампите в „Ла Палома“ бавно угаснаха и сред сенките изплува един лъч, който хвърли неясен кръг от светлина в краката на двойката. Останалите гости се дръпнаха встрани и оркестърът подхвана полека ритмите на най-тъжното болеро, композирано някога. Фермин обхвана талията на Росиито. Гледайки се в очите, далече от света, любовниците от онази завинаги отминала Барселона танцуваха прегърнати за последен път. Когато музиката стихна, Фермин целуна Росиито по устните, а тя, обляна в сълзи, го погали по бузата и бавно тръгна към изхода, без да се сбогува.
3
В този прочувствен миг оркестърът се притече на помощ с една гуарача и Осуалдо Дарио де Мортенсен, който от толкова писане на любовни писма бе станал тънък познавач на тъгата, подкани присъстващите да се върнат на дансинга и да се правят, че нищо не са забелязали. Леко омърлушен, Фермин се приближи до бара и седна на едно столче до мен.
— Добре ли сте, Фермин?
Той кимна вяло.
— Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре, Даниел.
— Изчакайте ме тук, сега ще донеса палтата.
Вървяхме по улица „Талерс“ към Рамблас, когато съгледахме на петдесетина метра пред нас една позната фигура, която пристъпваше бавно.
— Хей, Даниел, това не е ли баща ви?
— Същият. Пиян като казак.
— Последното нещо, което очаквах да видя на този свят — рече Фермин.
— Ако вие не сте очаквали, то какво да кажа аз?
Ускорихме крачка, за да го настигнем. Когато ни видя, баща ми ни се усмихна със стъклен поглед.
— Колко е часът? — попита той.
— Много е късно.
— И на мен така ми се стори. Хей, Фермин, какво славно тържество беше! И какви момичета! Такива дупета имаше там, заради които си струва и война да започнеш.
Подбелих очи. Фермин хвана баща ми под ръка и полека го поведе, насочвайки стъпките му.
— Господин Семпере, никога не съм мислел, че ще се наложи да кажа това, но вие страдате от алкохолно отравяне и по-добре не казвайте нищо, за което по-късно може да съжалявате.
Баща ми кимна, внезапно засрамен.
— За всичко е виновен оня дявол Барсело. Току ми подаваше незнайно какво, а аз не съм свикнал да пия…
— Няма нищо. Сега трябва да вземете сода бикарбонат и да му дръпнете един сън. На сутринта ще сте свеж като краставичка и всичко ще е наред.
— Ох, май ще повърна.
Двамата с Фермин го крепяхме, докато бедният човек повръщаше изпитото. Придържах с ръка обляното му в студена пот чело и когато стана ясно, че е изхвърлил от стомаха си абсолютно всичко, дори и първата си бебешка кашичка, го настанихме да поседне за малко на стъпалата пред нечий вход.
— Дишайте дълбоко и бавно, господин Семпере.
Баща ми кимна със затворени очи. Фермин и аз се спогледахме.
— Хей, вие нямаше ли да се жените скоро?
43
Град в Североизточна Испания. Разположен е в провинция Тарагона на автономната област Каталония.