Выбрать главу

— Утре следобед.

— Ха честито!

— Благодаря, господин Семпере. Е, какво ще кажете? Ще ви стигнат ли силиците да се приберем полекичка вкъщи?

Баща ми кимна.

— Браво, юнак! Хайде, малко остана.

Духаше свеж, сух ветрец, който му помогна да дойде на себе си. Когато поехме по улица „Санта Ана“ десет минути по-късно, клетият човек вече бе осъзнал ситуацията и беше ужасно смутен. До този момент вероятно никога не бе се напивал.

— Моля ви, за това нито дума на никого — замоли ни той.

Бяхме на около двайсет метра от книжарницата, когато забелязах, че някой седи пред главния вход на сградата. Големият уличен фенер от „Каса Жорба“ на ъгъла на Пуерта дел Анхел очерта силуета на младо момиче, което държеше куфар на коленете си. Когато ни видя, се изправи.

— Имаме си компания — промърмори Фермин.

Баща ми я видя пръв. Забелязах нещо странно в изражението му, едно изострено самообладание, сякаш отведнъж бе изтрезнял. Тръгна към момичето, но внезапно се спря като вкаменен.

— Изабела? — чух го да казва.

Уплашен, че разсъдъкът му все още е замъглен от пиенето и че ще вземе да рухне насред улицата, пристъпих към него. Тогава я видях.

4

Едва ли бе на повече от седемнайсет години. Ясно очертана в светлината на уличния фенер от сградата, тя ни се усмихна нерешително, вдигнала ръка в плах поздрав.

— Аз съм София — каза с лек акцент.

Баща ми я гледаше поразен, сякаш бе видял призрак. Преглътнах с мъка и усетих, че ме побиват тръпки. Това момиче беше живо копие на майка ми; същият образ се виждаше на снимките, които баща ми пазеше в писалището си.

— Аз съм София — повтори смутено. — Вашата племенница от Неапол…

— София — измънка баща ми. — Ах, София.

Имахме късмет, че Фермин беше там, за да вземе нещата в свои ръце. След като ме цапна леко, за да се съвзема от слисването, се зае да обясни на момичето, че господин Семпере е малко неразположен.

— Виждате ли, тъкмо се връщаме от една дегустация на вина, а той, горкичкият, и от чаша минерална вода се унася. Не му обръщайте внимание, синьорина, обикновено не е така гипсиран.

Намерихме спешната телеграма, с която леля Лаура, майката на София, ни съобщаваше за пристигането й. Оказа се, че известието е било пъхнато под вратата в наше отсъствие.

Горе в апартамента Фермин настани баща ми на канапето и ми поръча да сваря силно кафе. Междувременно той завърза разговор с девойката, като я разпитваше за пътуването й и ръсеше какви ли не баналности, докато баща ми бавно идваше на себе си.

С очарователен акцент и живо изражение София ни разказа, че пристигнала на Френската гара в десет през нощта. Оттам взела такси до Пласа де Каталуня. Като не намерила никого у нас, се подслонила в един бар наблизо и стояла там, докато го затворили. После седнала да ни чака пред входа, убедена, че рано или късно някой от нас ще се появи. Баща ми си спомняше, че майка й ни бе писала, че София ще пристигне в Барселона, но не бе очаквал това да стане толкова скоро.

— Много съжалявам, че се е наложило да чакаш на улицата — рече той. — Аз обикновено никъде не ходя, но тази вечер се случи ергенското празненство на Фермин и…

Очарована от тази новина, София стана и поздрави Фермин с целувка по бузата. Той пък, въпреки че вече се бе оттеглил от бойното поле, не можа да устои на импулса и тутакси я покани на сватбата.

От половин час дърдорехме така, когато Беа, която се връщаше от моминското парти на Бернарда, чу гласовете ни, качвайки се по стълбите, и позвъни на вратата. Щом влезе в трапезарията и видя София, тя пребледня като платно и ми хвърли един поглед.

— Това е братовчедка ми София от Неапол — обявих аз. — Дошла е да учи в Барселона и ще поживее тук известно време…

Жена ми се опита да скрие тревогата си и я поздрави съвсем непринудено.

— Това е моята съпруга Беатрис.

— Беа, моля. Никой не ме нарича Беатрис.

Времето и кафето постепенно смекчиха шока от появата на София и след малко Беа предположи, че горкото момиче навярно е изтощено и ще е най-добре да си легне; и утре е ден, рече жена ми, па макар и сватбен ден. Взехме решение да настаним гостенката в моята някогашна детска стая, а Фермин побърза да изпрати и баща ми в леглото, след като се увери, че няма да изпадне в кома отново. Беа обеща на братовчедка ми, че ще й заеме някоя от своите рокли за церемонията, и когато Фермин, чийто дъх миришеше на шампанско от два метра разстояние, понечи да изтърси някаква неуместна забележка за приликите и разликите между фигурите им, аз го сръгах с лакът в ребрата, за да млъкне.