Кърт Вонегът
Затворникът
На Бенджамин Д. Хиц,
близък приятел на младини
и мой кум.
Бея, ти често ми разказваше
за хубавите книги, които си прочел,
и аз си ги представях така живо,
сякаш сам ги бях прочел.
Ти четеш само най-хубавото, Бен,
докато аз следвах химия.
Отдавна не сме се виждали.
ПРОЛОГ
Да — Килгор Траут е отново тук. Не можа да се оправи на свобода. Но това не е позорно. Много добри хора също не могат да се оправят, когато са на свобода.
Получих тази сутрин писмо (16 ноември 1978) от непознат младеж на име Джон Фиглър, живущ в Краун Пойнт, Индиана. Краун Пойнт е градец, известен с бягството от местния затвор на банковия обирач Джон Дилинджър в разгара на Голямата криза. Дилинджър избягал, заплашвайки тъмничаря с пистолет, издялан от сапун и почерпен с вакса. Тъмничарят бил жена. И двамата са вече покойници, мир на праха им. Дилинджър бе Робин Худ на моята ранна младост. Погребан е до родителите ми — и до сестра ми Алис, която му се възхищаваше повече от мен — в гробището Краун Хил, Индианаполис. Пак там, на върха на Краун Хил, най-високата точка в града, почива и Джеймс Уиткъм Райли — „Местният поет“. Като малка, майка ми го знаела добре.
Агентите на Федералното бюро за разследване набързо се разправиха с Дилинджър. Застреляха го на улицата, въпреки че не бе направил опит да побегне, нито да окаже съпротива. Затова отдавна съм престанал да уважавам ФБР.
Джон Фиглър е благопристоен гимназист. Пише ми че е чел почти всичко от мен и е готов да формулира общата идея, залегнала в основата на моите творби. Формулировката гласи: „Ако любов отсъствува, галантност ще присъствува.“
Струва ми се прав — и изчерпателен. Смутен съм, пет дни след като навърших петдесет и шест години; тревожи ме мисълта, че не е трябвало да пиша няколкото свои книги. Телеграма от шест думи е щяла съвсем добре да ги замести.
Наистина.
Презрението на младия Фиглър стигна до мен твърде късно. Почти бях завършил още една книга — ей [???]
В нея фигурира второстепенен герой на име Кенет Уислър, чийто прототип е един жител на Индианаполис от поколението на баща ми. Неговото име е Пауърс Хапгуд (1900 — 1949). В някои истории на американското работническо движение го споменават заради отчаяната храброст, която проявявал по време на стачки, в акциите на протест срещу екзекутирането на Сако и Ванцети и пр.
Срещал съм го само веднъж. Обядвах с него, татко и чичо Алекс, по-малкия татков брат, в ресторанта „Стегемайър“, в центъра на Индианаполис, след участието ми в европейския дял от Втората световна война. Беше през юли 1945. Първата атомна бомба още не бе пусната над Япония. Това щеше да стане след около месец. Представете си!
Бях на двайсет и две години и още в униформа — прост редник, зарязал следването по химия в Корвелския университет още преди войната. Перспективите пред мен не изглеждаха блестящи. Баща ми нямаше фирма, в която да постъпя. Архитектурното му предприятие беше погинало. Той бе разорен. Наскоро се бях сгодил с цел брак, защото си мислех: „Коя друга освен съпруга би спала с мен?“
Майка ми, както съм споменавал ad nauseam в други свои книги, прекрати житейския си път, тъй като вече не можеше да е това, което е била на сватбата си — една от най-богатите жени в града.
Чичо Алекс бе устроил обеда. Двамата с Пауърс Хапгуд бяха състуденти от Харвард. Харвард се споменава на много места в тази книга, макар че аз не съм учил там. Но преподавах, за кратко и без да изпъкна — по времето, когато домът ми се разпадаше.
Споделих това с един мой студент — че домът ми се разпада.
На което той отвърна: „Личи си.“
Чичо Алекс бе много консервативен политически, затова не допускам, че щеше да обядва с Хапгуд, ако Хапгуд също не беше завършил Харвард. След което стана профсъюзен деец, подпредседател на местния Конгрес на индустриалните организации. Жена му Мери беше постоянна кандидатка на социалистическата партия за вицепрезидент на Съединените щати.
В същност първия път, когато гласувах в общонационални избори, дадох гласа си за Норман Томас и Мери Хапгуд, без да подозирам, че тя е от Индианаполис. Спечелиха Франклин Д. Рузвелт и Хари С. Труман. Въобразявах си, че съм социалист. Вярвах, че социализмът най приляга на обикновения човек. Като редник от пехотата, аз безспорно бях най-обикновен човек.
С Хапгуд се срещнахме, защото бях казал на чичо Алекс, че след уволнението си от армията трябва да опитам да си намеря работа в някой профсъюз. По онова време профсъюзите бяха превъзходни средства за изтръгване на нещо като икономическа справедливост от работодателите.