Затова съм написал годините с главни букви, сякаш са собствени имена.
Хиляда Деветстотин и Седемдесета ми даде длъжност в Белия дом по времето на Никсън. Хиляда Деветстотин Седемдесет и Пета ме прати в затвора заради нелепия ми принос в американските политически скандали, известни под съвкупното название „Уотъргейт“.
Преди две години, както пиша, в Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма, отново бях изоставен сам на себе си. Чувствувах се като отрепка. Носех маслиненокафяв работен комбинезон, затворническото ми облекло. Изолиран бях в спално помещение — на нар, от който бях смъкнал бельото. Едно одеяло, два чаршафа и калъфка, които трябваше да върна на държавата заедно с униформата, аз най-грижливо бях сгънал на скута си. Луничавите ми старчески ръце бяха сключени над това държавно имущество. Втренчен бях право пред себе си в една стена на втория етаж от грозното здание на „Федералното изправително заведение за възрастни“ край военновъздушната база Финлетър — на трийсет и пет мили от Атланта, Джорджия. Чаках пазача да ме отведе в административния корпус, където щях да получа документите за освобождаване и гражданските си дрехи. Никой нямаше да ме посрещне на вратата. Нийде нямаше човек, който да ме прегърне в знак на прошка… да ме нахрани или да ми предложи подслон за ден-два.
Ако някой ме наблюдаваше, щеше да забележи, че на всеки пет минути върша нещо много тайнствено. Без да променям апатичния израз на лицето си, аз току вдигах ръце от държавното имущество и плясвах три пъти с длани. Имайте търпение, по-късно ще обясня защо.
Беше девет сутринта на двайсет и първи април. Пазачът закъсня цял час. Изтребител се стрелна към висините от края на близка писта, изхаби енергия, достатъчна да отоплява сто жилища за хиляда години, и раздра небето на късове. Но на мен и окото ма не мигна. Такова събитие е направо скучно за дългогодишните затворници и пазачи във Финлетър. Прекалено обичайно е за тях.
Повечето затворници, до един осъдени за ненасилствени, чиновнически престъпления, бяха откарани с лилави училищни автобуси да извършват строителни работи около базата. Оставена бе само една малка група за поддържане на домакинството — да мие прозорците и подовете. Насам-натам се мотаеха още неколцина — пишеха, четяха или дремеха: това бяха негодните дори за лека физическа работа, страдащи от болно сърце или гръбнак. И аз щях да изстисквам прането на лазарета при базата, ако този ден бе като другите. Здравето ми е чудесно, така говорят всички.
Не ме ли уважаваха повече от останалите тук, в затвора, за това, че съм завършил Харвард? Не, този факт не е достойнство. Тук видях или научих поне за още седмина като мене. И веднага щом напусна, леглото ми ще се заеме от Върджил Грейтхаус, бивш секретар на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, също завършил Харвард. Във Финлетър стоях доста ниско в образователната стълбица, имах само жалка бакалавърска степен, която не се равняваше дори на „Фи бета капа“2. Тук имаше най-малко двайсет, ако не и повече членове на „Фи бета капа“, над десет доктори по медицина, също толкова зъболекари, един ветеринар, един доктор по богословие, доктор по икономика, доктор по философия на химията и куп лишени от правата си юристи. Юристите бяха в такова изобилие, че си имахме шега за новопостъпилите в затвора, която гласеше: „Ако разбереш, че разговаряш с някой, който не е юрист, внимавай добре. Може да излезе надзирател или пазач.“
Скромната ми научна степен беше в областта на свободните хуманитарни науки, с известна насоченост към история и икономика. При постъпването си в Харвард възнамерявах да специализирам за общественик, но по-скоро чиновник, отколкото изборен служител. Вярвах, че няма по-високо призвание в една демократична страна от това да й се посветиш за цял живот. И тъй като не знаех кой клон от управлението на страната ще ме приеме, дали Държавният департамент или Бюрото по въпросите на индианците и прочее, реших да си осигуря по-широки възможности. Избрах да взема степен в хуманитарните науки.
Тук ви разкривам свои планове и свои възгледи — но тогава бях още млад за нашата планета, затова с радост възприех плановете и възгледите на един по-възрастен човек. Той беше кливландски мултимилионер на име Александър Хамилтън Маккоун, випускник на Харвард от Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Затвореният в себе си и заекващ син на Даниъл Маккоун. Баща му бил блестящ и безскрупулен шотландец, инженер и металург, основател на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания — най-едрият самостоятелен индустриалец в Кливланд по времето, когато съм се родил. Представете си какво е да се родиш толкова отдавна — в Хиляда Деветстотин и Тринайсета! Съвременните млади ще се усъмнят ли, ако им кажа простодушно, че на времето небето над Охайо често се е забулвало от стада ревящи птеродактили и четиринайсеттонни бронтозаври са се приличали на слънце, мъркайки в тинята на река Къяхога? Не, разбира се.