Александър Хамилтън Маккоун бил четирийсет и една годишен, когато съм се родил в имението му на Юклид Авеню. Беше женен за Алис Рокфелер, както се наричала по баща, по-богата и от съпруга си; тя прекарваше повечето време в Европа с единственото им дете, дъщеря на име Клара. Майката и дъщерята много се притесняваха от ужасния говорен недостатък на мистър Маккоун, а като не можеха да се начудят на това, че той не върши нищо по цял ден и само чете книги, рядко се задържаха и в къщи. Тогава беше немислимо да се действува за развод.
Клара, още ли сте жива? Тя ме мразеше. Още тогава някои ме мразеха, продължават и сега.
Такъв е животът.
А какво свързва мен с мистър Маккоун, щом съм се родил сред унилата тишина на неговия дом? Майка ми, с моминско име Анна Каирис, беше готвачка при Маккоунови. Баща ми, с първоначално име Станислав Станкевич, от Полша, бе охрана на господаря си и негов шофьор. И двамата му бяха много предани.
Мистър Маккоун им построил спретнато жилище на втория етаж над гаража си. А като поотраснах, станах му партньор, стоях си все в къщи. Научи ме на простички игри на карти, дама и домино… и шах. Скоро преминахме единствено на шах. Той не играеше добре. Печелех почти винаги и ми се струва, че си е пийвал тайно преди това. Не полагаше големи усилия да побеждава. Въз всеки случай още от самото начало започна да ме хвали насаме, както и пред моите родители, че съм гениален играч, което не беше вярно, и че ще ме прати да уча в Харвард. Повтаряше на майка ми и баща ми по хиляда пъти всяка година: „Един ден ще бъдете горди родители на абсолютен харвардски джентълмен.“
С тази цел, когато карах десетата година, той ни застави да си сменим фамилното име от Станкевич на Старбък. Щели да се отнасят към мен по-добре в Харвард, ако имам англосаксонско име. Ето как възприех името Уолтър Ф. Старбък.
Самият той не бил добър студент в Харвард, едва успял да го завърши. Презирали го всички, не само защото заеквал, но и защото бил неприлично богат син на имигрант. Той си имаше достатъчно причини да мрази Харвард… ала от година на година ставаше все по-сантиментален и романтичен, като накрая така започна да го обожава — бях тогава гимназист, — че вече смяташе преподавателите в този университет за най-големите мъдреци в световната история. Америка щяла да стане рай, ако всички висши длъжности в управлението на страната се заемели от харвардски възпитаници.
Желанието му се сбъдна: като постъпих на правителствена, длъжност — начетен млад специалист в Департамента на земеделието при Франклин Делано Рузвелт, — започна масово заемане на постове от харвардци. Бях убеден, че така е най-правилно. Сега обаче това ми се струва смешно. Дори и в затвора харвардците не правят кой знае какво впечатление.
Докато бях студент, често си обещавах, че като завърша, няма да пожаля сили, за да разяснявам важните проблеми на онези, които бавно се ориентират в тях. Но нещата се развиха иначе…
И така, седях в затвора през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма и чаках пазача да дойде. Не се отегчавах, че той се бави вече час. Не бързах за никъде, нямаше къде да отида. Пазачът се казваше Клайд Картър. Беше един от малцината приятели, които си спечелих в затвора. Но главният залог за нашето приятелство се криеше в това, че участвувахме заедно в задочен курс по барманство, уреждан от „ковачница за дипломи“ в Чикаго, наречена Илинойски институт за обучение, подразделение на корпорацията „РАМДЖАК“. В един и същ ден и с една и съща поща всеки от нас двамата получи научна степен Доктор по миксология3. Клайд по-късно ме надмина, защото завърши подобен курс и по климатично кондициониране на въздух. Беше трети братовчед на президента на Щатите Джими Картър. Пет години по-млад от президента, той във всяко друго отношение бе негов образ и подобие. Същите любезни обноски, същата широка усмивка.
Степента по барманство ми стигаше. То бе единственото, с което смятах да се занимавам до края на живота си: да държа някое тихо барче някъде, най-добре в изискан мъжки клуб.
Пак вдигнах старческите си ръце от сгънатото пастелно бельо и плеснах три пъти.
Нов изтребител се стрелна към висините от края на близка писта и раздра небето на късове. Помислих си: „Поне не пуша вече.“ Вярно. Аз, който пушех всеки ден по четири пакетчета „Пел Мел“ без филтър, престанах да бъда роб на цар Никотин. Но скоро щях да си припомня колко много съм пушил на времето, защото сивият, на тънички райета костюм с жилетка, купен от „Братя Брукс“, ме чакаше в гардеробната, надупчен целият от моите цигари. Точно на чатала имаше дупка, голяма колкото десетцентова монета. Един вестникарски фотограф ме беше снимал, както седях отзад в зеленото купе на федералния военен съдия, веднага след като ме осъдиха на затвор. Нашироко се разчу, че снимката говори красноречиво за това колко посрамен съм в момента — измъчен, уплашен, не смея да погледна никого в очите. То бе в същност снимка на човек, току-що подпалил гащите си.