Размислих се за Сако и Ванцети. На младини вярвах, че историята на тяхното мъченичество ще породи неотразима мания за справедливост спрямо обикновените хора, която ще обхване цял свят. А днес знае ли поне един за тях, вълнува ли го тяхната трагедия?
Не.
Припомних си и Къяхогското кръвопролитие, най-жестокия конфликт между стачници и фабрикант в историята на американското работничество. Става в Кливланд, пред главните врати на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, сутринта на Коледа Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Тоест дълго преди да се родя. Родителите ми са били още деца в Руската империя, когато се е случило това. Но този, който ме изпрати в Харвард, Александър Хамилтън Маккоун, го наблюдавал от кулата на фабриката заедно с баща си и своя по-голям брат Джон. Тогава той заеквал слабо, но от този ден нататък, при най-малък повод за вълнение, превръщал речта си в неразбираем брътвеж на глупак и никой не му разбирал нито дума.
А споменатата компания по няколко причини отдавна изгубила тогавашното си название — то се споменава единствено в историята на американското работничество, и наскоро след Втората световна война бе погълната от „Ънгстаун Стийл“, докато „Ънгстаун Стийл“ пък неотдавна се превърна в подразделение на корпорацията „РАМДЖАК“.
Тишина.
Да, аз вдигнах старческите си ръце от сгънатото бельо и плеснах три пъти. Обещах да обясня какъв е смисълът на тези три изплясквания и макар да ви се стори глупав, ще ви го разкрия: така завършваше една мръсничка песен, която никога не съм харесвал и която не си бях припомнял от трийсет години, че и повече. Стремях се да прочистя главата си от колкото може повече неща, защото миналото ми беше неприятно, а бъдещето — ужасяващо. Толкова врагове си бях спечелил през годините, че се съмнявах дали ще мога да бъда и барман. И понеже няма откъде да получавам пари, ще ставам все по-мръсен и по-дрипав. Ще почна да се навъртам край бордеите и с виното ще се науча да пропъждам студа от тялото си, макар че никога не съм обичал алкохола.
Лошо ще бъде, ако заспя в някое кътче на Бауъри4 и малолетните престъпници, които не понасят мръсни старци, дойдат с бидон бензин. Ще ме облеят с бензина и ще ме подпалят. А най-лошото ще е да се събудя, когато пламъците заближат очите ми.
Затова жадувах за памет, облекчена от всичко!
Но такава мисловна празнота ме осеняваше само сегиз-тогиз. През повечето време, седнал на нара, аз се отдавах на покой, който съвсем малко се отличаваше от идеалния — бе изпълнен с мисли, които не ме плашеха: за Сако и Ванцети, както вече споменах, за Къяхогското кръвопролитие, за партиите шах със стария Александър Хамилтън Маккоун, и така нататък.
Ако постигнех пълно опразване на съзнанието си, то траеше само десетина, секунди… и после се прекъсваше от песента, звучаща високо и ясно в главата ми от неизвестен глас, който ми напомняше, че за да бъде изпълнението по-цялостно, накрая трябва да плесна три пъти. Думите на тази песен ме възмутиха много, когато ги чух пръв път — бях първокурсник в Харвард и присъствувах на една чисто мъжка пиянска сбирка. Тази песен трябваше да се пази в тайна от жените. И дотогава навярно никоя жена не бе я чула, дори като имаме пред вид късната дата на сбирката. Намерението на автора-поет очевидно е било така да вкорави чувствата на мъжете, които изпълняват песента, че никога да не повярват вече в това, което повечето от нас вярваха с цялото си сърце до този миг: жените са по-възвишени духовно, по-свети от мъжете. Още го вярвам за жените. Не е ли малко смешно? Обичал съм само четири жени — майка си; покойната съпруга Рут; жената, за която някога се бях сгодил; и още една. Ще ги опиша постепенно. Сега ще кажа само това за тях, че и четирите изглеждаха по-добродетелни, по-смели в живота и по-близо до тайните на вселената, отколкото съм успявал да бъда аз.