Да става, каквото ще, но смятам да напиша по-долу думите на тази ужасна песен. И макар че поради високия си пост в кооперационната структура през последните години аз носех техническата отговорност за издаването на някои от най-неприличните книги, писани за жените, все пак изпитвам неудобството да изложа на хартия, на каквато, изглежда, никога не са били печатани, думите на тази песен. Мелодията към текста се случи стара песен, мелодия, която аз наричам „Рубен, Рубен“. Но без съмнение тя има и много други имена. Като четете текста й, трябва да имате пред вид и това, че съм чул да го пеят не хулигани на средна възраст, а студенти, фактически деца, които при Голямата криза, която бушуваше в момента, и на прага на Втората световна война, както и осмивани от собствената си невинност, имаха основание да се вцепеняват от всички неща, които тогавашните жени можеха да очакват от тях. А именно, да печелят добри пари, след като завършат, но студентите не виждаха никаква възможност за това при положение, че всяка търговска дейност бе обречена на фалит. Жените биха очаквали от тях и да бъдат смели войни, но имаше голяма вероятност да бъдат разкъсани на парчета, когато наоколо засвирят шрапнелите и куршумите. В състояние ли си да отговаряш за постъпките си тогава, когато шрапнелите и куршумите летят към теб? Да не говорим за огнехвъргачките и отровните газове. За страхотния грохот. За това, че човекът до теб може да остане без глава… и от гърлото му да бликне шадраван от кръв.
А същите жени, когато станат техни съпруги, ще искат от тях да бъдат и безупречни любовници дори през първата брачна нощ — ловки, нежни, вулгарни, почтителни, умерено развратни и осведомени за гениталиите на двата пола не по-малко от преподавателите в Харвардския медицински факултет.
Спомням си въпросите, които повдигаше една смела статия в списание, отпечатана по онова време. В нея се даваха данни за честотата на половите контакти на мъжете-американци в зависимост от тяхната професия или занятие. Пожарникарите бяха най-темпераментни, практикуваха по десет пъти седмично. Университетските преподаватели бяха най-въздържани, задоволяваха се с любене само веднъж месечно. А мой състудент, който по-късно щеше да бъде убит във Втората световна война, тогава поклати унило глава и рече: „Виж ти… пък аз давам мило и драго да стана такъв преподавател!“
Потресаващата песен следователно би могла да възхвалява качествата на жените, да разкрива страховете, които те пораждат у мъжа. Бихме могли спокойно да я сравним с песен, осмиваща лъвовете и пята от ловци в нощта преди лова.
Думите бяха следните:
На това място изпълнителите, за да допълнят сричките, трябваше да плеснат три пъти.
2
Официалното название на длъжността, която заемах в Белия дом по времето на Никсън, преди да ме обвинят в присвояване на чужди средства, лъжесвидетелство и препятствуване на законността, беше „специален съветник на президента по въпросите на младежта“. Получавах трийсет и шест хиляди долара годишно. Имах кабинет, но без секретарка, който се помещаваше във втория сутерен на правителствената страда, точно под канцелариите, където, както се оказа по-късно, били планирани кражбите с взлом и другите престъпления, извършвани от името на президента Никсън. От време на време чувах над главата си стъпки и повишени гласове. Там, където се помещаваше моят кабинет, на втория сутерен, бяха още парната и климатичната инсталация, както и една машина за кока-кола, за чиято наличност знаех по всяка вероятност само аз, тъй като бях единственият й клиент.
Да, в задълженията ми влизаше да чета университетски и гимназиални издания, „Ролинг Стоун“ и „Кродади“, и прочее все от този род, което претендираше да бъде рупор на младежи. Класифицирах политически изказвания, прикрити в поп-шлагерите. Главната ми квалификация за тази длъжност, смятам, беше, че като студент в Харвард сам изповядвах радикални възгледи. Никога обаче не съм бил дилетант, някакъв посредствен радикал. Бях съпредседател на Харвардския клон на Комунистическия младежки съюз. Бях и съпредседател на радикалния седмичник „Бей Стейт5 Прогресив“.
Извоювах си Роудсова стипендия за Оксфорд след Харвард и после получих служба в Рузвелтовия Департамент на земеделието. Какво бе в състояние да ме отблъсне през време на Голямата криза и при надвисналата война за суровинни източници и пазари, когато с младежки жар бях убеден, че всеки има право да се труди според възможностите си и да бъде материално обезпечен, независимо дали е болен, или здрав, млад или стар, смел или боязлив, способен или слабоумен. Можеше ли някой да ме смята за човек с разстроена душевност, понеже мисля, че война не бива да избухва отново и че тя ще бъде предотвратена, ако обикновените хора в цял свят поемат в ръцете си контрола върху земните богатства, разпуснат армиите и забравят националните граници; ако най-сетне всички се почувствуват като братя и сестри, да, и като майки и бащи, и като деца на всички други обикновени хора — по цялото земно кълбо. Единственият, който ще бъде изключен от такова приятелско и милостиво общество, ще бъде само онзи, присвоил повече богатство от нормалните си нужди.