И дори сега, на изпълнената с тъга възраст шейсет и шест, усещам отново коленете ми да се разтреперват от вълнение, когато срещна някой, който още смята за възможно на земята да се възцари едно единствено голямо, щастливо и мирно семейство — семейството на Човека. И ако в този ден срещна самия себе си такъв, какъвто бях през Хиляда Деветстотин Трийсет и Трета, направо ще се спомина от съчувствие и уважение.
Така че идеализмът ми не загина дори при Никсъновата администрация, нито пък в затвора, или когато станах, при най-последното ми назначение, подпредседател на Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи на корпорацията „РАМДЖАК“.
Все още вярвам, че мирът, изобилието и щастието един ден ще възтържествуват.
Когато бях специален съветник на Ричард М. Никсън по въпросите на младежта, от Хиляда Деветстотин и Седемдесета до задържането ми през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Пета и пушех по четири пакета дневно „Пел Мел“ без филтър, никой, дори веднъж, не ми поиска факти, мнения и прочее. Не беше нужно да ходя и на работа, а да оползотворя по-рационално времето си, като помагам на клетата си жена в простичката й дейност на вътрешен декоратор, с която тя едва смогваше да се справи в истински малкото ни, стегнато бунгало от тухли в Чеви Чейс, Мериланд. Единствените посетители, които идваха в подземната ми канцелария със стени, опушени в златистокафяво от дима на цигарите, бяха специалните нощни крадци на президента, чиято стая бе над главата ми. Те внезапно бяха разбрали един ден, когато се разкашлях, че точно под тях има някой и че този някой може да чуе разговорите им. Направиха няколко експеримента, като при единия викаха и тропаха отгоре, а друг подслушваше на моята врата. Накрая се успокоиха, че нищо не съм чул и че съм безопасен стар глупак. Този, който викал и тропал, се оказа бивш функционер на Централното разузнавателно управление, автор на шпионски романи и възпитаник на Браунския университет. Подслушвачът на вратата бил бивш агент на Федералното бюро за разследване, някогашен районен прокурор, завършил Фордъмския университет. Самият аз, както навярно вече съм споменал, завърших Харвард.
И точно този възпитаник на Харвард, при пълното съзнание, че всичко, което пише, ще бъде накъсано и хвърлено в купчините хартиени отпадъци от Белия дом, без някой да го прочете, все още фабрикуваше по двеста и повече доклада на седмица за думите и делата на младежта, с обяснения под черта, библиография и приложения. Ала изводите, които следваха от моите материали, се промениха така незначително с годините, че можех да изпращам всяка седмица една едничка телеграма до Чистилището. С текст:
МЛАДЕЖТА ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪЗНАВА ОЧЕВИДНАТА НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ РАЗОРЪЖАВАНЕ И ИКОНОМИЧЕСКО РАВЕНСТВО В СВЕТОВЕН МАЩАБ. ИЗГЛЕЖДА, ТОВА Е ГРЕШКА НА НОВИЯ ЗАВЕТ (QUOD VIDE).
След всеки безплоден ден в сутерена, където беше кабинетът ми, аз се прибирах в къщи при единствената съпруга в живота ми, при Рут — тя ме чакаше в малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд. Бе еврейка за разлика от мен. Така че единственото ни дете, син, който сега е рецензент на книги в „Ню Йорк Таймс“, е половин евреин. Той още повече засили смесицата от расови и религиозни проблеми, като се ожени за черна певица от кабаре, с две деца от първия си мъж. Предишният й мъж бил кабаретен комик пуерториканец, на име Джери Ча-Ча Ривера, застрелян като мирен очевидец при открадването на една миячка за коли на „РАМДЖАК“ в Холивуд. Синът ми осинови децата и сега те са мои законни внучета, единствените, които имам.
Животът си тече.
Покойната ми съпруга Рут, бабата на тези деца, бе родом от Виена. Семейството й притежавало там магазин за редки книги — преди нацистите да го отнемат. Беше шест години по-млада от мен. Баща й, майка й и другите им две деца намерили смъртта си в концентрационен лагер. Самата Рут била укривана от някакво християнско семейство, но я открили и арестували заедно с главата на това семейство през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Втора. И се озовала в концентрационен лагер — край Мюнхен, където престояла две години и откъдето я освободили американските войски. Почина, както спеше, през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Четвърта — от сърдечна слабост. Две седмици преди да бъда арестуван. Където и да идех, макар с колебливи стъпки, моята Рут вървеше по петите ми — докато бе в състояние. Ако изречах почудата си, че ме следва, тя казваше: „Къде другаде да съм? Какво друго да правя?“