Безспорно можеше да бъде голяма преводачка. Езиците й се удаваха толкова леко, колкото на мен трудно. Прекарах четири години в Германия след края на Втората световна война, но не успях да науча немски. А нямаше европейски език, който Рут да не говори поне донякъде. Стояла си тя в лагера, очаквала смъртта и усвоявала от другите езиците, които не владеела. И заговорила перфектно цигански, усвоила дори думите на някои песни на басните. Могла е да стане и художник-портретист. Такава била втората й дейност в лагера: с пръст, потопен в сажди от лампено шише, тя рисувала по стените ликовете на поминалите се. Можеше да стане и известна фотографка. Едва шестнайсетгодишна, три години преди Германия да анексира Австрия, тя заснела сто просяци във Виена, тежко пострадали ветерани от Първата световна война. Продавала албумчета, едно от тях открих наскоро с дълбоко удивление в Нюйоркския музей на модерното изкуство. Можеше да свири и на пиано, а аз съм глух за всеки тон. Не мога дари да пея „В градината си Сали“, без да фалшивя.
Става ясно, че във всяко отношение съм бил по-долу от жена си.
Когато нещата взеха да се развиват много зле за мен през петдесетте и шейсетте години — не можех да си намеря свястна работа въпреки високите постове, които бях заемал в управлението на страната, въпреки големците, които познавах, — тогава не друг, а Рут избави непопулярното ни, мъничко семейство в Чеви Чейс. Почна с два неуспеха, които отначало я обезвериха, но по-късно, като си спомнеше за тях, така се разсмиваше, че от очите й рукваха сълзи. Първият неуспех бе като пианистка в барче на хотел. Съдържателят, като я уволнявал, й казал, че е твърде добра в умението си, ала никой от клиентите му „… не разбира от по-изтънчени неща в живота“. Вторият неуспех й се случи като фотографка на сватбени тържества: Снимките й винаги носеха следата на предвоенната обреченост и тази следа не можеше да изличи никой ретушор. Като че всички присъствуващи на снимката щяха след миг да тръгнат към ямите или към газовите камери.
Но после стана специалистка по вътрешна украса, привличаше по-заможни клиенти с акварелни проекти на стаите, които им предлагаше да подреди. А аз бях несръчен неин помощник — окачвах завеси, долепвах мостри на тапети до стените, записвах поръчките на клиенти по телефона и ги изпълнявах, като купувах този или онзи десен… и така нататък. Веднъж подпалих синьо кадифе за завеса на стойност хиляда и сто долара. Нищо чудно, че синът ми изобщо не ме уважава.
Имал ли е поне една единствена възможност за противното?
Господи — майка му така се трепеше да изхрани семейството си, цепеше косъма на две, за да скъта по някоя пара. А безработният му татко, винаги в тежест и негоден за каквото и да е, отгоре на всичко подпали с цигара цяло състояние във вид на завеси!
Ура за харвардските възпитаници! О, какво щастие е да си горд син на харвардец!
Рут беше тъничка — с бронзов цвят на кожата, права черна коса, широки скули и хлътнали очи. Когато спрях поглед на нея за пръв път, в Нюрнберг, Германия, края на август Хиляда Деветстотин Четирийсет и Пета, тя носеше широк войнишки комбинезон и я взех за момче-циганче. Бях цивилен служител в Департамента на отбраната, трийсет и две годишен. Не бях се женил още. Цивилен изкарах цялата война, като често имах по-голяма власт от генерал и адмирал. В момента бях в Нюрнберг, гледах за пръв път разрушенията от войната със собствените си очи. Бях изпратен за контрол на храната и квартирите на американската, британската, френската и руската делегация на процесите срещу военнопрестъпниците. Преди това бях организирал центрове за възстановяване на ранени американски войници в курортните райони на Съединените щати, та поназнайвах нещичко от хотелиерство.
Щях да бъда диктатор над немците по отношение на храна, напитки и легла. Официалното ми возило беше бял спортен „Мерцедес“, с четири врати, сгъваем покрив и ветрово стъкло не само отпред, а и отзад. Имаше сирена. И гнезда на предните си калници за знаменца. Те бяха, разбира се, американски. Тази лодка на мечтите, както биха я нарекли младите, е била подаръкът на Хайнрих Химлер, създател на концентрационните лагери, за жена му по случай годишнина от сватбата им, в доброто старо време. Движех се постоянно с въоръжен шофьор. Баща ми, имайте пред вид, също е бил въоръжен шофьор, но на милионер.