Карахме по главната улица, Кьонигщрасе, в августовсккя следобед. Трибуналът, който щеше да съди военнопленниците, заседаваше в Берлин, но щеше да се премести в Нюрнберг веднага щом уредя нещата тук. Улицата още бе тук-там задръстена от камънак. Разчистваха я немски военнопленници, които в този случай работеха под гневните погледи на чернокожи от американската военна полиция. По онова време в армията на САЩ още имаше сегрегация. Всяка част беше съставена или от бели, или от черни, като изключим офицерите, изобщо бели. Не си спомням да съм долавял нещо странно в това. Никак не познавах черните. Нямаше черни в домакинството на Маккоун в Кливланд, нито в моите училища.
Близо до черквата „Света Марта“ на Кьонигщрасе, покривът на която бе изгорял от запалителна бомба, „Мерцедесът“ ми бе спрян от контролен пост. Бели американски военни полицаи. Търсеха лица, отлъчили се от своето местопребиваване, сега, когато цивилизацията започваше отново да функционира. Търсеха дезертьори от всяка възможна армия, включително американската, незаловени военнопрестъпници, луди и обикновени престъпници, добрали се тук от доближаващите бойни линии. Всеки, какъвто и да е, ще бъде изпратен в отечеството.
Полюбопитствувах да разбера с какви преводачи разполага военната полиция, тъй като трудно намирах добри кадри за тази работа. Най-много се нуждаех от владеещи три езика, перфектно немски и английски и в добавка френски или руски. Те трябваше да бъдат и благонадеждни, учтиви, представителни. Слязох от колата си да видя по-отблизо как се води разпитът. И открих за своя изненада, че преводач е някакъв млад циганин. Това бе моята Рут, разбира се. Бяха й остригали косата до кожа в обезвъшчителната станция. Облечена бе в работни военни дрехи, без пагони и петлици. Бе прекрасна, както се мъчеше да изтръгне искра на прозрение от дрипавия мъж, задържан от полицаите. Запита го на седем-осем езика, като ги сменяше тъй леко един с друг, както музикантът сменя темпото и гамите. Нещо повече — тя менеше и жестовете си, така че ръцете й винаги извършваха характерните жестове за съответния език.
Изведнъж ръцете на мъжа заскачаха в хармония с нейните и звуците, които долетяха от устата му, бяха също като нейните. По-късно Рут ми обясни, това бил македонски селянин от Южна Югославия. Езикът, който установили помежду си, бил български. Пленили го германците, макар че не бил войник, и го изпратили да работи принудително за укрепяване на фортовете по линията Зигфрид. Не научил нито дума немски. Искал да отиде в Америка, казал на Рут, за да стане богаташ. Предполагам, че са го върнали в Македония.
Рут бе тогава двайсет и шест годишна — но бе се хранила така оскъдно седем години, главно картофи и ряпа, че напомняше пръчка, лишена от признаци на пол. Спряла на този кръстопът, както ми довери, само час преди да дойда, и военната полиция я хванала на работа заради многото езици, които знаела. Попитах един сержант от поста на колко години му изглежда тя и той отвърна: „На петнайсет.“ Мислеше я за момче с още немутирал глас.
Склоних я да се настани на задната седалка в „Мерцедеса“ и я разпитах там. Научих, че била освободена от лагера през пролетта, преди около четири месеца — и оттогава отбягвала всяка организация, която би пожелала да й помогне. А трябваше да бъде в болница за лица, откъснати от родното си място. Преживяното в лагера бе унищожило в нея доверието към хората. Искала да скита сама и безприютна до края на живота си, от едно място на друго, обзета от лудешки религиозен фанатизъм. „Никой не ме докосва — каза тя — и аз не се докосвам до никого. Волна съм като птица в полет. Много е хубаво. Имам само бог — и себе си.“
Помислих си това за нея: напомня нежната Офелия от „Хамлет“, която става крехка и лирична винаги когато животът е жесток, непоносим. Имам екземпляр от „Хамлет“ подръка и освежавам паметта си с безсмислицата, изпята от Офелия, когато не може вече да отговаря свързано на тези, които се интересуват как се чувствува.
Ето песента: