Выбрать главу

И така нататък.

Рут, една от милионите Офелии на Европа след Втората световна война, припадна в колата ми.

Откарах я в болницата с двайсет легла в Кайзербург, императорския замък, която още не бе открита официално. Бе предвидена изключително за лица, свързани с процесите срещу военнопрестъпниците. Шефът на болницата бе мой колега от Харвард. Д-р Бен Шапиро, също комунист в студентските години. Сега бе подполковник от медицинската служба на американската армия. В Харвард евреите не бяха много по мое време. Имаше строго определена цифра, при това доста ниска, колко евреи да се допускат всяка учебна година.

— Какво носиш, Уолтър? — каза ми той в Нюрнберг. Бях взел в ръцете си припадналата Рут. Тя тежеше колкото носна кърпа.

— Едно момиче — рекох аз. — Още диша. Говори много езици. Припадна. Друго не мога да ти кажа.

Разполагаше с бездействуващ персонал от сестри, готвачи, техници и прочее, както и е най-добрата храна и медикаменти, които армията можеше да му достави, понеже щеше да приема на лечение високопоставени персони. Така Рут получи съвсем безплатно най-изисканите грижи, които можем да си представим на нашата планета. Защо? Най-вече заради това, че двамата с Шапиро бяхме възпитаници на Харвард.

След около година, на петнайсети октомври Хиляда Деветстотин Четирийсет и Шеста, Рут щеше да стане моя жена. Процесите срещу военнопрестъпниците приключиха. В деня, когато се оженихме и по всяка вероятност заченахме единственото ни дете, райхсмаршалът Херман Гьоринг измами палача, определен да го обеси, като погълна цианкалий.

Витамините, минералните соли, протеинът и не на последно място нежните, трогателни грижи преобразиха Рут. След само три седмици, прекарани в болницата, тя възвърна психическото си равновесие и находчивия си виенски интелект. Назначих я за своя лична преводачка и я водех навсякъде със себе си. Чрез друг познат от Харвард, невзрачен полковник от интендантството във Висбаден — черноборсаджия, без съмнение, — успях да й доставя прилично облекло, за което, кой знае как, никой не ми поиска никакви парк. Вълнените й дрехи бяха от Шотландия, памучните от Египет, а копринените от Китай, ако не греша. Обувките пък бяха френски, и то предвоенно производство. Един чифт, спомням си, беше от алигаторска кожа и с чанта от същия материал. Безценни стоки, тъй като никой магазин в Европа и Северна Америка не можеше да ви предложи такива неща години след тази дата. И друго — размерите прилягаха безупречно на Рут. Тези съкровища от черноборсаджийския пазар пристигнаха в службата ми в кашони, които уж съдържаха циклостилна хартия на Канадските кралски въздушни сили. Докараха ги двама цивилни, млади и мълчаливи, с бивша линейка на вермахта. Рут предположи, че единият е белгиец, а другият също като майка ми — литовец.

Приемането на тези дарове е безспорно най-подкупното ми деяние като обществен служител — и единственото до „Уотъргейт“. Извърших го от любов към Рут.

Започнах да й разкривам любовта си почти веднага след като излезе от болницата и почна да работи при мен. Отговорите й бяха любезни, духовити и проницателни — но най-вече песимистични. Тя беше убедена, и според мен с пълно право, че всички човешки същества са лоши по природа — мъчителите, жертвите и равнодушните наблюдатели. Те могат само да създават безсмислени трагедии, каза ми тя, защото не им достига интелигентност да осъществят доброто, което искат да извършат. Ние сме зараза, продължи тя, разпространила се върху едно мъничко въгленче сред вселената, и тази болест ще се разраства все повече и повече.

— Как можеш да говориш за любов на една жена — запита тя в началото на моето ухажване, — която чувствува, че ще е по-добре, ако не се раждат повече деца, ако човешкият род изчезне от земята?

— Защото зная, че съвсем не мислиш така — отговорих аз. — Рут… виж как преливаш от живот!

Беше вярно. Всеки неин жест и звук съдържаше по капчица кокетство — а какво е то, ако не доказателство, че животът трябва да продължава, продължава, продължава?

Голяма чародейка беше тя! Убедих се как гладка могат да вървят нещата. Родината ми даде медал за заслуги в работата, а Франция ме удостоя със званието Кавалер на Почетния легион, Великобритания и Съветският съюз изпратиха благодарствени писма и поздравления. Но Рут твореше чудесата, тя поддържаше у всеки гост пламъка на възторжено великодушие, макар нещата да не вървяха винаги благоприятно.

— Как можеш да отричаш живота и пак да бъдеш така жива? — попитах аз.

— Дори да искам, не бих могла да имам дете — отговори тя. — Затова съм така жива.