Чичо Алекс навярно си е помислил: „Бог да ни е на помощ. Срещу глупостта и боговете са безсилни. Е, намира се поне някой възпитаник на Харвард, с когото племенникът ми ще може да сподели своята сложна мечта.“
(Шилер пръв е изрекъл това за глупостта и боговете. А отговорът на Ницше гласи: „Срещу скуката и боговете са безсилни.“)
И така, седнахме с чичо Алекс на една от по-предните маси в „Стегемайър“, поръчахме си бира и зачакахме баща ми и Хапгуд. Щяха да дойдат поотделно. Ако дойдеха заедно, нямаше да има какво да си кажат по пътя. Татко вече бе изгубил напълно интереса си към политиката, историята, икономиката и прочее неща от този род. Често казваше, че хората говорят твърде много. Ценеше повече осезанията, отколкото идеите — особено усещането за естествен материал, докоснат с пръсти. В деня на смъртта си около двайсет години по-късно, той каза, че съжалява, задето не е бил грънчар, по цял ден да прави питки от кал.
Натъжих се — човек с добро образование, а да говори така. И ми се стори, че в този миг той захвърля своите знания и култура, както отстъпващ войник захвърля пушката и раницата си.
На други това се нравеше. В града го обичаха, имаше наистина златни ръце. Беше неизменно учтив и прям. За него всички занаятчии бяха светци, въпреки че нерядко бяха стиснати и ограничени.
За разлика от татко, чичо Алекс не можеше да прави нищо с ръцете си. Както и майка ми. Не я биваше дори да приготви закуска, да зашие копче.
Пауърс Хапгуд можеше да копае въглища. Ето с какво се залови след завършването на Харвард, докато състудентите му постъпваха в бащини фирми, ставаха комисионери или банкови служители. А той копаеше въглища. Беше убеден, че един истински другар на работниците трябва сам да е работник — и то добър.
Ето защо се налага да изтъкна, че баща ми, по времето, когато го опознавах, когато и аз вече наподобявах възрастен, беше добър човек, оттеглил се напълно от живота. Майка ми отдавна бе свила знамената и съвсем я бяхме отписали. Тъй че някакво усещаме за поражение непрестанно ме съпровождаше. Затова винаги съм се възхищавал от храбри ветерани като Пауърс Хапгуд и някои други, които все още попиваха жадно всяка информация за събитията на деня, които още бяха изпълнени с идеи как победата да се изтръгне от зъбите на поражението. „Ако наистина ще продължавам да живея — мислех си аз, — ще трябва да следвам техния пример.“
На времето се опитах да напиша разказ за това как аз и баща ми се срещаме на небето. Един от първите варианти на сегашната ми книга започваше с тази среща. Надявах се в този разказ да стана негов истински добър приятел. Но повествованието се отплесна встрани, както често става, когато описваме живота на наши близки. Там, на небето, хората можеха да си изберат каквато искат възраст, стига да са я изживели на земята. Така например Джон Д. Рокфелер, основателят на „Стандард Ойл“, можеше да бъде на всяка възраст до деветдесет и осем години. Крал Тут пък, известен още като фараона Тутанкамон, можеше да бъде до деветнайсет, и така нататък. Аз, авторът на разказа, се почудих, че на небето баща ми е предпочел да бъде едва деветгодишен.
Бях си избрал възрастта четирийсет и четири — почтена и все още в кръга на сексуалните възможности. Моята почуда от бащиния избор прерасна в смущение и гняв. На тази крехка възраст той беше лемуроподобен, само очи и ръце. Носеше у себе си безброй моливи и блокчета и постоянно се влачеше след мен, рисуваше каквото му попадне и настояваше да се възхищавам от рисунките му, щом ги завърши. Новите ми познати понякога ме питаха кое е това странно момче и аз трябваше да им отговарям искрено, защото на небето не се лъже: „Това е баща ми.“
Гаменчетата обичаха да го тормозят, защото не беше като другите деца. Не говореше по детски и детските игри не го привличаха. Гаменчетата го гонеха, хващаха го, смъкваха панталонките и гащичките му и ги пускаха в гърлото на ада. Това гърло напомняше кладенеца от приказката, който изпълнява всякакви желания, само че без кофа и макара. Ако се надвесиш над него, ще чуеш писъците на Хитлер и Нерон, на Саломе, Юда и тям подобни, долитащи едва-едва от дълбоката, бездънна бездна. Представях си как връз главата на Хитлер, врящ в страхотни мъки, падат в този или онзи миг долните гащи на баща ми.
Когато му ги вземеха, татко дотичваше при мен, морав от яд. Колкото и да изглежда странно, аз си бях спечелил няколко нови приятели и тъкмо ги бях очаровал със своята изисканост, когато баща ми довтаса, ревнал с пълен глас, а малката му нишка се ветрееше.
Оплаках се на майка си, но тя ми каза, че не познава нито него, нито мен, защото беше само на шестнайсет години. Така че не можах да се отърва от баща си и единствената ми утеха бе сегиз-тогиз да му крещя: „За бога, тате, ще пораснеш ли най-сетне!“