Синът ни се роди във Висбаден с помощта на цезарово сечение. Бен Шапиро, мой кум на сватбата, също преместен във Висбаден, акушира. Току-що го бяха произвели полковник. А няколко години след това сенаторът Джоузеф Р. Маккарти щеше да квалифицира това повишаване като зловещо, понеже бе добре известно, че преди войната Шапиро е бил комунист. „Кой произведе Шапиро във Висбаден?“ — ще пожелае да научи той.
Нарекохме сина ни Уолтър Ф. Старбък младши. Съвсем не предполагахме, че нашето синче ще се покрие с позор като наследника на Юда Искариотоки. То щеше да потърси съдебна защита, като навърши двайсет и една години, ще поиска името му да бъде променено на Уолтър Ф. Станкевич, под което се и представя на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Станкевич, разбира се, е нашето изоставено фамилно име. Смях ме напушва, като си спомня онова, което баща ми веднъж каза за пристигането му на Елис Айланд като имигрант. Обяснили му, че „Станкевич“ буди неприятни асоциации у американеца, че хората ще си помислят, че мирише лошо, дори и по цял ден да се кисне във вана.
Върнах се в Съединените щати с малочленното си семейство, във Вашингтон, през есента на Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Оптимизмът ми се въплъти в тухли, хоросан, дървен материал и гвоздеи. Купихме си единствената къща, която ще притежаваме в живота, малкото бунгало в Чеви Чейс, Мериланд. Рут сложи на каминната полица дърворезбата — молещите се ръце от Албрехт Дюрер. Две неща я накарали да пожелае да купи точно тази къща, призна ми тя. Едното от тях било, че има много подходящо място за ръцете. А другото — че има съковито старо дърво, което хвърля сянка върху пътеката, водеща към входа. Кичестата дива ябълка в двора.
Беше ли набожна Рут? Не. Произхождаше от семейство, скептично към официалните форми на култ, определени като израилтянски от нацистите. Родителите й не се смятали за израилтяни. Попитах я веднъж дали е търсела утеха в религията, докато е била в лагера.
— Не — отвърна тя. — Знаех, че бог не приближава такова място. Знаеха го и нацистите. Това ги правеше безкрайно нагли и безскрупулни. В това беше силата им. Разбираха бога по-добре от другите. Знаеха как да го държат надалеч.
Още мисля над тоста, който Рут произнесе веднъж на Бъдни вечер, трябва да беше през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Четвърта. Освен нас двамата в бунгалото нямаше друг. Синът ни не изпрати поне картичка за Коледа. Тостът бе следният и предполагам, че със същото логично основание го е изрекла и в деня, когато се срещнахме в Нюрнберг: „Да пием за всевишния — най-мързеливия човек в града.“ Силни думи.
Да… и моите покрити с лунички старчески ръце напомняха ръцете на Албрехт Дюрер, както ги бях положил над сгънатите ми завивки; седях на леглото си в затвора на Джорджия и чаках свободата ми да дойде пак.
Бях напълно беден.
Изчерпах спестяванията си, осребрих застрахователните си полици за живот, продадох „Фолксвагена“ и тухленото бунгало в Чеви Чейс, за да платя напразната защита на адвокатите.
Те твърдяха, че им дължа още сто двайсет и шест хиляди долара. Може и да са прави. Всичко е възможно.
Не разполагах със слава, която да продам. Бях най-старият и най-малко прочутият съконспиратор в „Уотъргейт“. Безинтересен навярно ме правеше това, че имах да губя твърде малко власт и богатство. А останалите конспиратори рухнаха от висините е огромен трясък. Като дойдоха да ме арестуват, приличах на човек, седнал на трикрако столче в дъното на кладенец. Единственото, което можеха да ми направят, беше да отрежат краката на столчето.
Не се уплаших. Жена ми бе умряла две седмици преди да ме откарат, а синът оттогава не ми говори. И все пак стана нужда да ми сложат белезници. Такъв бе обичаят.
— Как се именувате? — попита сержантът от полицията, дошъл да извърши ареста.
Държах се дръзко с него. И защо не?
— Хари Худини — казах аз.
Изтребител се стрелна към висините от края на близка самолетна писта и раздра небето на късове. Повтаря се до безкрайност.
„Поне отказах цигарите“ — рекох си.
На времето и президентът Никсън се произнесе за неумереното ми пушене. Скоро след като постъпих в неговата администрация — пролетта на Хиляда Деветстотин и Седемдесета. Извикаха ме на извънредно заседание: от Националната гвардия на щата Охайо бяха убити четирима участници в антивоенна демонстрация в Кентския държавен университет. На заседанието бяхме към четирийсет души. Президентът Никсън седеше начело на голямата овална маса, а аз — насреща му. За пръв път го виждах лично, откак не беше конгресмен — двайсет години вече. До деня на заседанието не беше проявил желание да види специалния си съветник по въпросите на младежта. И както се оказа по-сетне, не пожела изобщо да ме види повече.