И така нататък. Разказът се очертаваше като извънредно неприятен, затова спрях да го пиша.
Тогава обаче, през юли на 1945 година, баща ми влезе в ресторанта на Стегемайър, още жив-живеничък. Беше почти на сегашната ми възраст, вдовец, без намерение да се жени втори път и без желание да си завъди поне любовница. Имаше мустаци като моите сега. А аз бях гладко избръснат.
Едно страхотно бедствие бе към края си — планетарна икономическа криза, последвана от планетарна война. Отвсякъде по домовете си се връщаха мъже от фронтовете. Може би очаквате баща ми да спомене нещо за това, макар и бегло, както и за новата ера, която се зараждаше. Но той не рече нищо.
Вместо това разказа, и то очарователно, за преживяването, което имал сутринта. Наближил с колата си града и гледа — рушат стара къща. Спрял и се зазяпал по-отблизо в скелета й. Видял, че прагът на входната врата е от някакво особено дърво и след дълго умуване решил, че е тополово. Разбрах от него, че било около осем инча широко и над четири стъпки дълго. Толкова му харесал този праг, че работниците му го дали. Взел чук от едного и извадил всички пирони, които стърчели.
После го занесъл в дъскорезницата — да го нарежат на дъски. По-сетне щял да си намисли какво да ги прави. Най-вече му се щяло да види шарката на това необикновено дърво. Но преди да му нарежат дъските, поискали от него да потвърди, че в дървения праг няма останали пирони. Потвърдил. Един пирон обаче все пак имало. Главичката му се била отчупила, затуй не се виждал. Кръглият трион процепил въздуха с остър писък, щом се врязал в него. А ремъкът, който движел диска му, запушил.
И баща ми трябвало да заплати за нов трион и нов ремък, предупредили го освен това друг път да не носи там употребявано дърво. Все пак му беше някак радостно. Историята напомняше приказка с поука, полезна за всяка възраст.
Аз и чичо Алекс не откликнахме кой знае колко възторжено на случката. Както всички други случки в живота на баща ми, и тази бе грижливо опакована и затворена в себе си като в черупка на яйце.
Поръчахме още бири. По-късно чичо Алекс щеше да стане съучредител на индианаполския клон на „Анонимни алкохолици“1, макар жена му често и категорично да изтъкваше, че той никога не е бил алкохолик. Чичо почна да разказва за консервната компания „Колумбия“, предприятие, основано в Индианаполис през 1903 година от бащата на Хапгуд — Уилям, също завършил Харвард. Компанията била прочут експеримент за индустриална демокрация, но аз чувах за нея пръв път. Както и за толкова още неща!
Консервната компания „Колумбия“ произвеждала доматена супа, лютив пиперен сос и кетчуп, както и някои други храни. Продукцията й зависела почти изцяло от доматената реколта. Компанията не носела приходи чак до 1916 година. Веднага щом започнала да дава печалба обаче, бащата на Пауърс Хапгуд подел частичното й разпределяне между работниците в нея, както си мислел, че открай време било навред по света. Другите двама главни участници в деловия капитал на фирмата били съгласни за тава — братята му, също завършили Харвардския университет.
И така, той съставил комисия от седем работници, които трябвало да предложат на директорския съвет размера на надниците и трудовите условия. Директорският съвет, без ничие внушение, бил вече обявил, че няма да допуска сезонни уволнения въпреки чисто сезонния характер на производството, че работниците и семействата им ще ползуват платени отпуски, безплатна медицинска помощ, че ще се въведат социални осигуровки, че крайната цел на компанията била чрез план за премийните акции тя да стане собственост на трудещите се.
— Но всичко се провали — каза чичо Алекс с лека усмивка на Дарвиново задоволство.
Баща ми не отвърна нищо. А може и въобще да не слушаше.
Имам подръка екземпляр от „Хапгудови, трима предприемчиви братя“ от Майкъл Д. Маркачо (издание на университета Вирджиния, Шарлотсвил, 1977). Въпросните трима братя са Уилям, основателят на консервната компания „Колумбия“, Норман и Хъчинс, също възпитаници на Харвард, журналисти, издатели и автори от и край Ню Йорк. Според мистър Маркачо работите на консервната компания „Колумбия“ вървели доста сносно до 1931 година, когато Голямата криза й нанесла убийствен удар. Много работници били освободени, а оставените на работа започнали да получават наполовина по-ниска надница. Компанията дължала голяма сума на друга — „Континентал Кан“, която изтъквала, че „Колумбия“ трябва да проявява по-голяма твърдост по отношение на персонала си — макар повечето от нейните акции да му принадлежат. Експериментът приключил. Нямало повече с какво да плащат за него. Служителите и работниците, които имали право да участвуват в подялбата на печалбата чрез притежаваните от тях акции, сега разполагали с парчета компания, издъхнала почти докрай.