Известно време нещата не отивали към пълен крах. По време на обеда ми с чичо Алекс, татко и Пауърс Хапгуд фирмата например още съществуваше. Но това вече беше съвсем друго предприятие за производство на консерви, което не плащаше и цент над окова, което плащаха другите предприятия от този род. Останките му в крайна сметка бяха откупени през 1953 година от една по-силна компания.
Ето че и Пауърс Хапгуд пристигна в ресторанта, типичен англосаксонец от Средния американски Запад, облечен евтино и делово. На ревера му се мъдреше профсъюзна значка. Изглеждаше радостен. Баща ми той познаваше слабо. Но чичо Алекс познаваше доста добре. Извини се за закъснението. Сутринта бил на дело, свидетелствувал за насилието, извършено преди няколко месеца срещу работнически стражеви отряд. Той самият нямаше нищо общо с каквито и да било схватки. Безумната му храброст отдавна принадлежеше на миналото. Вече никога повече нямаше да се бие, да го повалят на колене палките на полицаите, да го затварят в тъмница.
Беше красноречив, умееше да разказва далеч по-интересни случки от баща ми или чичо Алекс. Затворили го в лудница, след като водил стражеви отряди на протестна акция по повод екзекуцията на Сако и Ванцети. Воювал с организаторите на Джон Л. Луисовия профсъюз на Обединените миньори, защото го смятал за много десничарски. През 1936 година бил организатор на Конгреса на индустриалните организации по време на стачката срещу Р. С. А. в Камдън, Ню Джързи. Хвърлили го в затвора. Когато няколко хиляди стачници обградили затвора, като противодействие срещу издевателствата на линча, шерифът намерил за най-целесъобразно да го освободи, И все така до края. Някои от спомените за събитията, които той разказа, аз вложих в устата на един измислен герой в тази книга.
Оказа се, че той е разказвал случки цяла сутрин и в съда. Съдията бил възхитен, както почти всички присъствуващи в залата — навярно от безкористните му и смели приключения. Доколкото разбрах, съдията дори поощрил Хапгуд да продължава да разказва. По онова време историята на профсъюзното движение донякъде приличаше на порнография, а напоследък — още повече. Затова в началните училища и в домовете на порядъчните хора винаги са били и си остават табу случките за страданията на профсъюзните дейци и за необикновената им храброст.
Помпя името на съдията. Казваше се Клейкъм. Лесно съм го запомнил, защото в гимназията бях съученик на сина на съдията — Мун.
Бащата на Мун Клейкъм, по думите на Пауърс Хапгуд, му задал последния си въпрос малко преди обед. „Мистър Хапгуд — рекъл той, — защо човек като вас от толкова известен род и с такова добро образование е избрал такъв начин на живот?“
„Защо ли? — отвърнал Хапгуд според самия Хапгуд. — Заради проповедта на планината, сър.“
И бащата на Мун Клейкъм постановил: „Съдът обявява почивка до два часа следобед.“
Какво по-точно гласи проповедта на планината?
В нея се говори за предсказанието на Исус Христос, че бедните духом ще получат Царството небесно; че всички, които скърбят, ще бъдат утешени; че смирените ще наследят Земята; че жаждущите правда ще я постигнат; че състрадателните ще получат състрадание; че добросърдечните ще намерят бога; че миротворците ще се наричат божии чеда; че онези, които са гонени заради правдата, също ще получат Царството небесно; и прочее и прочее.
Героят в тази книга, създаден по подобие на Пауърс Хапгуд, е нежен и има слабост към алкохола. Пауърс Хапгуд обаче е женен и доколкото ми е известно, няма проблеми с пиенето.
Има и друг второстепенен герой, когото съм нарекъл Рой М. Кон. Негов прототип е известният антикомунист, адвокат и бизнесмен на име, ще си призная чистосърдечно, също Рой М. Кон. Включвам го с любезното му разрешение, дадено вчера (2 януари 1979 година) по телефона. Обещах да не му причинявам никаква вреда и да го представя като страшно активен правник — годен както да обвинява, така и да защищава всекиго.
Скъпият ми баща мълча почти през целия път до в къщи след обеда с Пауърс Хапгуд. Бяхме в неговия „Плимут“ купе. Шофираше той. Петнайсет години по-късно щяха да го арестуват за преминаване на червена светлина. Щеше да се установи, че цели двайсет години не е притежавал удостоверение за правоспособност — което значи, че не е имал правоспособност и в деня, когато обядвахме заедно.