Сега за заекванията на Александър преди Къяхогското кръвопролитие: те били малко повече от милозливи нотки, изразяващи необикновена скромност. Баща му и брат му не го оставяли в мълчание за повече от три секунди, та бил принуден да таи в главата мислите си.
А и той не би постигнал много, ако заговореше в присъствието на своите енергични баща и брат. Мълчанието му било средство да прикрие тайната, която ставала все по-приятна от ден на ден: той щял да проумее бизнеса на баща си не по-зле от брат си Джон. Преди още баща му и Джон да обявят някое свое решение, той почти винаги се досещал какво ще е то, какво би трябвало да бъде и защо. До този миг никой друг не знаел това решение, но, за бога, нали Александър също бил индустриалец и инженер.
Когато стачката избухнала през октомври, той вече можел да отгатне много от нещата, които трябвало да се направят, макар че за пръв път изживявал стачка. Харвард отстоял на безброй мили. Нищо от усвоеното там не било в състояние да задвижи отново фабриката. Затова пък бюрото „Пинкъртън“ можело, полицията също, а вероятно и Националната гвардия. Преди баща му и брат му да го изрекат, и Александър знаел, че в други части на страната има премного хора, доведени до такова отчаяние, че биха се съгласили да започнат работа с всякаква надница. И щом баща му и брат му изрекли това, той научил още нещо за бизнеса: някои компании, често представящи се за профсъюзни организации, имали за единствена задача да вербуват такива хора.
Към края на ноември комините на фабриката отново забълвали дим. Стачниците нямали пари за наем, храна и отопление. Всеки по-крупен работодател на триста мили разстояние получил имената им, та да знае, че са размирници и да не ги наема. Водачът, който си излъчили, Колин Джарвис, бил в затвора и тели да го съдят по скалъпено обвинение за убийство.
На петнайсети декември жената на Колин Джарвис, наречена Мама, повела делегация от още двайсет жени на стачници към главните врати на фабриката, за да се срещнат с Даниъл Маккоун. Той пратил Александър да слезе при тях с набързо надраскана бележка, която синът му успял да прочете на глас без запъваме. Бележката гласяла, че Даниъл Маккоун няма време да приема непознати, които вече нямат работа с Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания. Подчертавало се, че е погрешно компанията да се счита за благотворително дружество. И се добавяло, че техните църкви или местни участъци ще могат да им дадат списъци на организациите, към които да се обърнат за помощ с по-голям успех — ако наистина се нуждаят от нея и чувствуват, че я заслужават.
Мама Джарвис заявила на Александър, че нейното послание е дори още по-кратко: стачниците били съгласни да се завърнат на работа при всякакви условия. Повечето от тях били изхвърлени и от домовете им, та нямало къде да се приберат.
— Съжалявам — казал Александър. — Това, което мога да направя, е да ви прочета повторно бележката на баща ми.
Александър Маккоун ще спомене много години по-късно, че тогава тази конфронтация никак не го смутила. Напротив, той дори тържествувал, задето намерил такова сигурно „сре-сре-сре-средство“.
Напред излязъл и полицейският началник. Той казал на жените, че нарушават закона, като се събират на толкова голяма група, която пречи на транспорта и представлява заплаха за безопасността на гражданите. Заповядал им в името на закона веднага да се разпръснат.
Те се подчинили. Оттеглили се през обширния площад пред главните врати. Фасадата на фабриката била изградена така, че да напомня на по-интелигентните за площад Сан Марко във Венеция, Италия. Часовниковата кула на фабриката била двойно умалено копие на прочутото „кампаниле“ на Сан Марко.
От камбанарията на тази кула Александър, баща му и брат му наблюдавали Къяхогското кръвопролитие в коледната утрин. Всеки трябва да е разполагал и със собствен бинокъл. И със собствен малък револвер.
В камбанарията нямало камбани. Нито кафенета и магазини на площада долу. Архитектът го бил осъществил съгласно стриктно утилитарни съображения, отреждайки обширно място за пристигащите или заминаващи фургони, кабриолети и конски трамваи. Архитектът бил наясно и по това, че се налага да превърне фабриката във форт, та всяка тълпа, решила да щурмува предните й врати, да трябва по-напред да прекоси цялото това открито пространство.
Един-единствен репортер на вестник, този на „Кливланд Плейн Дийлър“, сега издание на „РАМДЖАК“, отстъпил през площада с жените. И попитал Мама Джарвис какво смята да предприеме по-нататък.
Нямало какво да се направи повече, разбира се. Стачниците не били вече даже стачници, а просто безработни, изгонени от домовете им.