Тишина.
Помня, той смяташе, че е назрял моментът мъжете и жените да се разграничат по-категорично. Иначе, бил убеден в това, щели да бъдат обречени на разграничаване само за нуждите на разни институции. Имаше пред вид главно фабриките и армията.
Беше единственият ми познат, който носеше монокъл.
Сега Мери Катлийн О’Луни, осемнайсетгодишна, се протягаше в леглото му. Току-що се бяхме любили. Колко чудесно би било да я нарисувам гола — такова едно розово телце. Но никога не я бях виждал гола. Беше свенлива. Нито веднъж не успях да я накарам да се съблече докрай.
А аз стоях гол-голеничък до прозореца, первазът на който криеше срамните ми части. Чувствувах се като великия бог Тор.
— Обичаш ли ме, Уолтър? — попита Мери Катлийн моя гол гръб. Какво можех да отговоря освен:
— Разбира се, че те обичам.
Почука се. Бях казал на колегата от „Бей Стейт Прогресив“ къде да ме намерят, ако потрябва.
— Кой е? — попитах.
Отекна звук, който напомняше пърпорене на малък бензинов мотор. Това бе Александър Хамилтън Маккоун, моят наставник, решил да дойде в Кембридж, без да ме уведоми — за да види какъв живот живея с парите му. Напомняше мотор, защото заекваше. А заекваше от Къяхогското кръвопролитие през Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Мъчеше се да изрече името си.
18
Кой знае защо, бях пропуснал да му кажа, че съм станал комунист. Сега той сам откри това. Отишъл право в стаята ми в „Адамс Хаус“, където му казали, че най-вероятно съм в „Прогресив“. Там разбрал каква е ориентацията на изданието и че съм един от двамата негови редактори. Стоеше пред вратата, тикнал под мишница брой от моя вестник.
Не се поддадох на страха. Какво вълшебство е току-що да си облекчил семенните си мехурчета!
В отговор на ръкомаханията ми Мери Катлийн се укри в банята. Аз намъкнах един халат на фон Щрелиц, донесен от Соломоновите острови. Бе досадно грапав, направен сякаш от крайбрежни камъчета — имаше и снопчета пера по яката и маншетите.
Така облечен, аз отворих и казах на стария мистър Маккоун, тогава в началото на шейсетте:
— Влезте, влезте.
Той бе толкова ядосан, че продължаваше да издава само неразбираемите моторни звуци пъ-пъ-пъ-пъ-пъ… Но в същото време изпълняваше гротескна пантомима, с която показваше голямото си отвращение от вестника, на чиято първа страница имаше карикатура на тлъст капиталист, който много приличаше на него, от облеклото ми, от неоправеното легло и от портрета на Карл Маркс на стената на фон Щрелицовата квартира.
Отиде си, затръшвайки вратата. Скъсва, значи, с мен!
Най-после детството ми свърши. Ставах вече мъж.
И точно като мъж отидох вечерта, с Мери Катлийн под ръка, да слушам Кенет Уислър на събранието в чест на другарите ми от Международния съюз на работниците от шлифовъчната и слепващата промишленост.
Как можех да бъда така безгрижен, така самоуверен? Можех, защото таксата за учебната година бе вече платена и щях да завърша успешно образованието си. Предстоеше ми пълна стипендия в Оксфорд. Имах претъпкан гардероб с дрехи в добро състояние. Спестявах почти цялата издръжка, която ми се даваше, и бях натрупал скромно състояние в банката.
В случай на нужда можех да взема назаем пари от майка си, сега покойница.
Колко смел младеж бях аз!
И колко подъл! Защото вече знаех, че ще изоставя Мери Катлийн на края на учебната година. Щях да й напиша няколко любовни писма и после — край. Беше твърде нискостояща за мен.
Уислър имаше голяма превръзка над едното слепоочие и дясната му ръка в онази вечер беше в гипс. Завършил Харвард, той, забележете, произхождаше от добро семейство в Синсинати. Беше родом от Охайо, като мен. Решихме с Мери Катлийн, че отново е пострадал от силите на злото — полицията, Националната гвардия, наемни бандити или организатори на антиработнически съюзи.
Държах ръката на Мери Катлийн.
Никой дотогава не й беше казвал, че я обича.
Бях с костюм и връзка като повече от присъствуващите мъже. Искахме с това да покажем, че сме прилични и разумни граждани. Кенет Уислър можеше да мине за бизнесмен. Намерил бе време даже да си лъсне обувките.
А лъснатите обувки са важен символ на чувството за собствено достойнство.
Започна речта си с шега за своята превръзка.
— Духът на Седемдесет и Шеста — каза той.
Всички се смяха дълго, въпреки че поводът не беше никак весел. Членовете на този съюз били уволнени до един преди около месец, защото влезли в профсъюз. Те произвеждали шлифовъчни дискове и само една компания в района можела да използува умението им. Това била Шлифовъчната компания „Йохансен“, но тъкмо тя ги уволнила. Били в същност грънчари-специалисти, формовали меки материали и после ги изпичали в пещи, Бащите или дедите на повечето от тях били грънчари в Скандинавия, доведени в Щатите и усвоили тук новата специалност.