Събранието се провеждаше в един празен склад в Кембридж. Много подходящо за целта бяха осигурени сгъваеми столчета от една погребална фирма. Аз и Мери седяхме на първия ред.
Разбрахме, че Уислър бил ранен при най-обикновена злополука в мина. Каза, че работел като „снемач“, свалял крепящите подпори в една галерия, където пластът бил вече изчерпан. Нещо се срутило отгоре му.
И премина неусетно от темата за тази опасна работа в такова тъмно място към спомена за един чай с танци в „Риц“ преди петнайсет години — там негов съкурсник от Харвард, на име Нилс Йохансен, бил хванат да играе в мъжката тоалетна комар със зарове, пълни с олово. Същият този човек сега бил председател на шлифовъчната компания „Йохансен“ и той бил уволнил всичките тези работници. Компанията основал дядото на Йохансен. Уислър каза, че тогава натикали главата на Нилс Йохансен в една клозетна чиния с надеждата, че няма да посмее да използува друг път такива зарове.
— Но ето че той пак си послужи с тях, послужи си с измама — рече Уислър.
Добави, че Харвард носи вина за много злодейства, в това число екзекутирането на Сако и Ванцети, но че университетът е невинен, задето е имал такива възпитаници като Нилс Йохансен.
— Той не беше присъствувал на нито една лекция, не написа нито една писмена работа, не прочете нито една книга, докато следваше — продължи Уислър. — И в края на втори курс го уведомиха, че трябва да напусне.
О, аз го съжалявам. Дори се мъча да го разбера. Какво щеше да постигне иначе в живота си, ако не си служеше с такива зарове? И как си е послужил с тях и срещу вас! Законът, който гласи, че собственикът може да уволни всеки, възправил се в защита на основните права на работниците — ето други такива зарове. Полицаят, който ще опази неговите права на собственик, но не и вашите права на хора — ето още едни такива зарове.
Уислър запита уволнените работници доколко Йохансен е познавал или са го интересували шлифовъчните дискове. Ловък подход! Да се отнасяш приятелски с работниците в онези дни и да ги подтикнеш да критикуват обществото си блестящо като философи, значеше да ги накараш да говорят за единственото нещо, за което бяха почти до възгордяване добре осведомени: тяхната работа.
Интересно беше да се чуе. Работник след работник изтъкваше, че бащата и дядото на Йохансен са истински негодници, но знаели поне как се ръководи фабрика. Най-висококачествена суровина пристигала точно в уречения ден — машините били поддържани добре, отоплението и клозетите били в ред, наказвали лошите работници и награждавали добрите, на пазара не се пускал нито един дефектен шлифовъчен диск, и така нататък.
Уислър ги запита дали някой от тях не би могъл да ръководи фабриката по-добре от Нилс Йохансен. Един работник стана и отговори от името на всички:
— Ами че да, всеки от тук присъствуващите. Уислър го попита дали човек има правото да наследи една фабрика.
След като помисли, запитаният каза:
— Не, ако го е страх от фабриката и работниците. Не, не. Не, господине.
Тази проява на инстинктивна мъдрост помня и досега. От време на време хората трябва да изричат трезва молитва като следната: „Мили боже, не ме поставяй да ръководя страхливи същества.“
Кенет Уислър ни увери, че е дошло време работниците да поемат в свои ръце фабриките и да ги управляват за доброто на всички хора. Печалбите, които сега отиват за търтеите и продажните политици, ще отиват занапред за тези, които се трудят, за старите хора, болните и сираците. Всички, годни да се трудят, ще се трудят. Ще има само една класа в обществото — трудещите се. Най-неприятната работа ще се извършва поред от всички, така че един лекар, да речем, ще трябва по една седмица всяка година да изхвърля градската смет. Производството на луксозни стоки ще се спре, докато бъдат задоволени насъщните нужди на всеки гражданин. Медицинската помощ ще е безплатна. Храната ще бъде евтина, питателна и изобилна. Именията на богаташите, хотелите и канцелариите ще се превърнат в жилищни домове, така че всеки да има прилична квартира. Тези квартири ще се раздават на лотария. Няма да има повече войни и може би държавни граници, защото всички хора ще бъдат от една и съща класа и ще имат сходни интереси с останалите — интереси на трудещи се.
И така нататък.
Какъв вълшебник на словото беше той!
Мери Катлийн ми пошушна: