— И ти ще станеш като него, Уолтър.
— Ще се опитам — рекох аз. Но нямах намерение да се опитвам.
Най-потискащото в моята биография е последователната верига от доказателства, че никога не съм бил сериозен. Имал съм много изпитания, но всичко е било случайно. Не съм рискувал за човечеството нито живота, нито дори спокойствието си. Какъв позор!
Онези, които бяха слушали и друг път Кенет Уислър, го помолиха да ни разкаже как е водил стражевите отряди към Чарлстаунския затвор през нощта, когато Сако и Ванцети щели да бъдат екзекутирани. Колкото и странно да изглежда, трябва да обясня кои са Сако и Ванцети. Наскоро попитах младия Израел Идъл от „РАМДЖАК“, бивш нощен администратор в хотел „Арапахо“, какво знае за Сако и Ванцети и той отвърна, без да се замисли, че били богати и прочути убийци от Чикаго. Той ги бъркаше с Леополд и Лоуб.
Защо да не разпръсна това невежество? Като младеж бях убеден, че историята на Сако и Ванцети ще се разказва все по-често и по-вълнуващо и ще напомня живота на Исус Христос. Нима съвременните хора, ако могат поне малко да се възхищават от нещо през живота си, ще останат равнодушни към мъките на Сако и Ванцети, завършили на електрическия стол?
Последните дни на Сако и Ванцети са истинска страстна седмица: както на Голгота, и сега властта екзекутира трима души от низшото съсловие. Този път обаче невинните бяха повече. Те бяха двама. Виновният бе прочут крадец и убиец на име Селестино Мадейрос, осъден за наистина извършено престъпление. Когато краят наближил, той признал вината си и за „убийствата“, в които били обвинени Сако и Ванцети. Защо?
— Видях жената на Сако и децата, дошли на свиждане, и ми дожаля за тези деца — казал той.
Представете си такива думи, изречени от добър артист в съвременна мистерия за страстите господни.
Мадейрос бил екзекутиран пръв. Светлините на затвора примигнали три пъти.
Сако бил следващият. От тримата осъдени той единствен бил семеен. Артистът, който реши да представи образа му, трябва да знае, че Сако е бил съобразителен човек и понеже английският не му бил майчин език, пък и изобщо трудно се оправял с езиците, той не поел риска да каже нещо сложно на свидетелите, когато го връзвали на електрическия стол.
— Сбогом, жена и деца, сбогом, приятели. Всичко хубаво, господа свидетели. Прощавай, майко. — Светлините на затвора примигнали три пъти.
Ванцети бил последен. Седнал на стола, в който Мадейрос и Сако умрели преди него, без някой да му каже, че трябва да направи точно това. И заговорил на свидетелите, без някой да му каже, че има право да постъпи така. За него английският също не бил майчин език, но той можел да изрази на него каквото пожелае.
Чуйте това:
— Искам да ви кажа, че съм невинен. Не съм извършвал никакво престъпление, само съм вършил по някой грях. Невинен съм за всичко — не само за това, в което ме обвиняват, а изобщо. Невинен съм. — Когато го арестували, бил продавач на риба.
— Прощавам на онези, които извършват над мен сега това — продължил той. Светлините на затвора примигнали още три пъти.
Да се върнем на темата:
Сако и Ванцети не са убивали никого. Дошли в Америка от Италия, без да се познават, през Хиляда Деветстотин и Осма. Същата година, в която са дошли и моите родители.
Баща ми бил деветнайсетгодишен, майка ми — на Двайсет и една.
Сако бил на седемнайсет. Ванцети — на двайсет. Тогавашните американски индустриалци искали в страната да има изобилие на работна ръка, евтина и държана в респект, за да останат надниците ниски.
Ванцети ще заяви по-късно:
— В емигрантския пункт бе първата ми изненада. Видях как властите третират като животни пристигналите с кораби. Нито една блага дума, нито насърчение, които да облекчат сълзите, натежали в очите на текущо стъпилите на американския бряг.
Баща ми и майка ми разказваха често същите неща. Те се почувствували глупци, които се подлагат на ужасни мъки, на самозаколение.
Родителите ми били наети веднага от един представител на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания в Кливланд. Било му наредено да наема само руси славяни, каза ми веднъж; мистър Маккоун, по силата на бащината му теория, че тези хора притежават схватливостта и физическите качества на немците, а славянското ги прави умерени и кротки. Представителят трябвало да набере работници за фабриката и няколко по-прилични на вид слуги за дома на Маккоун. Така родителите ми станали прислужници.
Сако и Ванцети нямали такова щастие. Липсвал представител на човешката машина, който да търси форми като техните. „Къде да ида? С какво да се захвана? — пише Ванцети. — Ето ме в обетованата земя. Надземните влакове трополяха и не отговаряха. Автомобилите и трамваите отминаваха, без да ме забележат.“ Затова той и Сако, още без да се познават и за да не умрат от гладна смърт, трябвало веднага да питат на завален английски за всякаква работа при всякакво заплащане — от врата на врата.