Ето колко струва мъдростта на най-мъдрите човешки същества.
Това ме принуждава да се запитам дали мъдростта изобщо е съществувала някога, дали изобщо би могла Да съществува. Или е немислима в нашата вселена, както машината, основана на принципа на вечното движение?
Кой беше най-мъдрият човек в Библията — по-мъдър и от ректора на Харвард? Цар Соломон, разбира се. Две жени, които си оспорвали едно и също бебе, се явили пред него с молба да ги дари с прочутата си мъдрост и разреши въпроса. Той заповядал да разсекат детето на две равни половини.
А най-мъдрите от Масачузетс постановили, че Сако и Ванцети трябва да умрат.
Когато решението им станало известно, кумирът ми, Кенет Уислър, бил начело на стражевите си отряди пред Законодателното събрание на Масачузетс в Бостон. Валяло дъжд.
— Природата съчувствуваше — каза той и погледна право в мен и Мери Катлийн на първата редица. После се разсмя.
Но ние двамата не се присъединихме към смеха му. Не се разсмя и останалата публика. Смехът му съдържаше смразяваща ирония относно това как природата нехае за някои неща, на които ние придаваме значение.
Уислър държал отрядите си пред сградата десет дни, до нощта на екзекуцията. После ги повел по кривите улици и моста за Чарлстаун, където бил затворът. Сред хората му били Една Сейнт Винсънт Милей, Джон Дос Пасос и Хейуд Браун.
Очаквали ги Националната гвардия и полиция. По стените били настанени картечари, насочили дулата на картечниците си към множеството, народа, който искал Пилат Понтийски да бъде милостив.
А Кенет Уислър носел тежък пакет. Това биле едно грамадно знаме, дълго и тясно, навито много стегнато. Приготвено било от сутринта.
Светлините на затвора примигвали.
Когато те примигвали за девети път, Уислър е един свой приятел се втурнал към погребалния салон, където щели да бъдат изложени телата на Сако и Ванцети. Държавата вече не се нуждаела от тях. Те ставали отново достояние на близки и приятели.
Уислър ни каза, че две двойки магарета за рязане на дърва били поставени в преддверието на погребалния салон, за да положат върху тях ковчезите. Уислър и приятелят му развили знамето и го заковали на стената над магаретата.
На знамето били написани с боя думите, които човекът, осъдил Сако и Ванцети на смърт, Уебстър Тайър, споделил с приятел наскоро след произнасянето на присъдата:
ВИДЯ ЛИ КАКВО НАПРАВИХ С ТЕЗИ НЕГОДНИЦИ-АНАРХИСТИ ОНЗИ ДЕН?
20
Сако и Ванцети нито за миг не бяха изгубили достойнството си — не се бяха огънали. А Уолтър Ф. Старбък накрая се огъна.
Държах се мъжки, докато бях арестуван в изложбената зала на компанията „Американска арфа“. Когато старият Делмар Пийл показа на двамата полицаи циркуляра за откраднатите кларнетни части, като излагаше причините за арестуването ми, аз се усмихнах. Имах безупречно алиби в края на краищата: прекарал съм в затвора последните две години.
Но като им съобщих това, те не се смекчиха толкова, колкото очаквах. Решиха, че съм по-отчаян храбрец, отколкото са предполагали.
Пристигнахме в участъка; там цареше вълнение. Телевизионни екипи и репортери от вестниците се мъчеха да се доберат до младежите, действували в градините на Обединените нации и хвърлили финансовия министър на Шри Ланка в Ист Ривър. Министърът още не бе намерен, затова се предполагаше, че бунтарите ще бъдат съдени за убийство.
Този министър щеше да бъде спасен от полицейска моторница около два часа по-късно. Щяха да го намерят, хванат за една шамандура с камбана оттатък остров Гъвърнър. А вестниците на другия ден щяха да го представят като „говорещ несвързано“. Изглежда, е било така.
Нямаше кой да ме разпита. Трябваше известно време да престоя заключен. Полицейският участък бе в такава треска, че не можеше да ми осигури дори килия. Дадоха ми стол в коридора пред килиите. Там бунтарите ме обсипваха с обиди иззад решетките.
После ме отведоха в мазето и ме затвориха в облечена с плъст килия. Тя бе предназначена за луди, докато дойде да ги прибере линейката. В нея нямаше клозет, защото лудият може да се опита да разбие главата си о ръба му. Нямаше легло, нямаше стол. Можех само да седя или лежа на плъстения под. Единствената мебел, колкото и странно да изглежда, беше голяма дървена топка, която някой бе оставил там. Щях добре да я запомня.
Отново се намирах в тихо приземие. И както ми се случи, когато бях специален съветник на президента по въпросите на младежта, отново ме забравиха.
Случайно ме оставиха в килията от обед до сеем часа вечерта без храна, вода, клозет или най-лек звук отвън — през този, един вид, мой първи ден на свобода. Така започна изпитанието на характера ми, което не издържах.