Спомних си за Мери Катлийн и това, което й се случи. Още не знаех, че е мисис Джек Греъм, но тя ми беше казала нещо друго много интересно за себе си. След като завърших Харвард, след като престанах да отговарям на писмата й и вече почти не мислех за кея, тя отишла на автостоп в Кентъки, където Кенет Уислър още работеше като миньор и работнически организатор. Пристигнала по залез в бараката, в която той живеел сам. Тя била отключена, вътре нямало какво да се краде. Уислър бил още на работа. Мери Катлийн носела храна. Когато Уислър се прибирал, видял, че от комина му излиза дим. В бараката го чакала топла вечеря.
Така Мери се добрала до каменовъгления район. А когато късно вечерта Кенет Уислър станал буен от алкохола, тя побягнала по озарената от луната уличка на градчето от барачки и се намерила в ръцете на един млад минен инженер. Той бил, разбира се, Джек Греъм. И после се угостих с историята, разказана от приятеля ми в затвора доктор Робърт Фендър, която той издаде под псевдонима Килгор Траут. Тя се казваше „Заспал в най-важния момент“. Описваше голям приемен център пред чистите врати на рая — изпълнен с компютри и персонал от утвърдени още на земята счетоводители, финансови съветници и промишлени директори.
Човек не може да влезе в рая, докато не се направи пълна проверка на това как на земята е използувал възможностите, предоставени му от всевишния чрез неговите ангели.
По цял ден и във всяка стаичка звучат крайно отегчените гласове на специалистите, отправени към хората, пропуснали една или друга възможност, и после думите:
— Ето че пак заспа в най-важния момент.
Колко ли време бях прекарал в самота до този миг? Ще се помъча да отгатна: пет минути.
„Заспал в най-важния момент“ бе съвсем богохулствена история. Герой бе духът на Алберт Айнщайн. Той е така пренебрежително настроен към всякакво богатство, че рядко чува гласа на своя контрольор. Това е истински кошмар от натяквания как е можел да стане мултимилионер, ако бил направил втора ипотека на къщата си в Берн, Швейцария, през Хиляда Деветстотин и Пета и бил вложил парите в известните уранови залежи, преди да разкрие на света, че енергията се равнява на произведението от масата и квадрата от скоростта на светлината.
— Ах, ето че пак заспа в най-важния момент — казва контрольорът.
— Да — отвръща любезно Айнщайн, — често ми се случва.
— Виждаш ли — продължава контрольорът, — животът е напълно справедлив. Ти наистина си имал безброй добри възможности, независимо дали си ги използувал, или не.
— Да, така е — признава си Айнщайн.
— Би ли го повторил, но по-ясно? — иска от него контрольорът.
— Какво да повторя?
— Че животът е справедлив.
— Животът е справедлив.
— Ако все още не си убеден — казва контрольорът — имам достатъчно примери, за да те убедя. Ето, да оставим настрана атомната енергия: ако ти си беше изтеглил парите, внесени в спестовния ти влог, когато работеше в Института за висши изследвания в Принстън, и ги беше вложил от Хиляда Деветстотин и Петдесета нататък, да кажем, в междуконтиненталните балистични ракети, в „Поларис“ и „Ксерокс“ — макар че ти оставаха само още пет години да живееш… — И контрольорът вдига многозначително очи, приканвайки Айнщайн да си даде сметка колко практичен е могъл да бъде.
— Щях да стана богат? — пита Айнщайн.
— Щеше да живееш в лукс — доуточнява контрольорът самодоволно. — Но ето че ти пак… — И отново повдига вежди.
— Заспах в най-важния момент? — пита Айнщайн с надежда, че е отгатнал, контрольорът става и подава ръка, която Айнщайн приема без всякакъв възторг.
— Виждаш ли, доктор Айнщайн — продължава контрольорът, — не бива да виним за всичко бога, нали? — И връчва на Айнщайн пропуска за райските врати. — Радваме се да те видим при нас.
Айнщайн влиза в небесните селения, стиснал в ръка любимата си цигулка. Престава да мисли за контрольора. Свикнал е да му създават спънки по границите. Винаги трябва да отговаряш на глупави въпроси, да правиш празни декларации и да подписваш безсмислени документи.
Но озовал се в рая, Айнщайн среща дух след дух, които дълбоко преживяват разкритото от техния контрольор. Съпрузи, самоубили се след пълно разорение на кокошата си ферма в Ню Хампшир, научили, че през цялото време са живели върху най-голямото находище от никел в света.
Едно четиринайсетгодишно негърче от Харлем, намерило смъртта си при сбиване между две детски банди, узнало, че на дъното на водосточния канал, край който минавало всеки ден, лежал цели седмици брилянтен пръстен от два карата. Този пръстен бил съвсем истински и нямало известие, че е откраднат. Ако го било продало за десета част от стойността му, четиристотин долара, по думите на неговия контрольор, и купувало потребителни стоки със спекулативна цел, най-вече какао по онова време, негърчето можело да се пресели с майка си и сестрите си в някой самостоятелен апартамент на Парк Авеню, после да отиде в Андоувър, а след това в Харвард.