Пак стигаме до Харвард.
Всички приказки за контрольорите, които чул Айнщайн, били разказвани от американци. Защото той предпочел да се засели в американската секция на рая. Но не само американците си имали контрольори. Пакистанците и пигмеите от Филипинските острови, а дори и някои други, трябвало да минат през същата процедура.
Естествено било за Айнщайн да се засегне първо от самата математика, приложена в системата, от която контрольорите искали всички гости да бъдат във възторг. Той изчислил, че ако даден жител на земята се възползува докрай от всяка своя възможност, стане милионер, после мултимилионер и така нататък, книжното богатство на малката планета ще надхвърли стойността на всички минерали във вселената само за около три месеца. И още: няма да има кой да се занимава с полезна работа.
Затова пратил известие до бога. В него се казвало, че бог няма представа какви безсмислици говорят неговите контрольори. И обвинявал по-скоро контрольорите, не бога, в жестока измама на новодошлите относно възможностите, които са имали на земята. Опитал се да квалифицира и целите на контрольорите. Според него те били едва ли не садисти.
Историята свършваше най-неочаквано. Айнщайн не успява да се срещне с бога. Но бог му праща един архангел, бесен от ярост. Той казва на Айнщайн, че ако продължава да подронва уважението на духовете към контрольорите, ще му отнеме цигулката во веки веков. И Айнщайн престава да говори за контрольорите пред духовете. Цигулката му е по-скъпа от всичко.
Разказът бе замислен като страшен удар срещу бога с намек, че той използува евтини хитреци като контрольорите, за да прикрие вината си за тежкия икономически живот долу тук при нас.
Пропъдих всички мисли от главата си.
Но ето че пак започнах да си пея за Сали в градината.
Мери Катлийн О’Луни, упражняваща космическите си прерогативи като мисис Джек Греъм, се беше обадила по телефона на Арпад Лийн, шефа на „РАМДЖАК“. Наредила му да установи какво ми е сторила полицията и да изпрати най-бойкия адвокат в Ню Йорк да ме спаси, колкото и да струва това.
После Лийн трябвало да ме направи подпредседател на „РАМДЖАК“. Добавила и това, че си има списък и на други добри хора, които следва да бъдат „привлечени в системата“ като подпредседатели. Това бяха лицата, за които й бях говорил аз, разбира се — непознатите, проявили доброта към мен.
Наредила му също да съобщи на Дорис Крам, старата секретарка в компанията „Американска арфа“, че няма да я пенсионират въпреки напредналата й възраст.
Да, и тук, в облечената с плъст килия, аз си разказах вица, който бях прочел в „Харвардски памфлет“ като студент от първи курс. Тогава вицът много ме стресна, защото беше неприличен. Като станах специален съветник на президента по въпросите на младежта и трябваше да чета отново студентски хумор, открих, че този виц пак се печата много пъти всяка година — непроменен. Ето го:
ТЯ: Как смееш да ме целуваш по този идиотски начин?
ТОЙ: Опитвам се да разбера кой е изял бадемовите сладки.
И здравата се смях в моето усамотение. Но после почнах да откачам. Неспирно си повтарях: „Бадемовите сладки, бадемовите сладки, бадемовите сладки…“
Нещата се влошиха. Почнах да плача. Почнах да се блъскам в стените. Намерих в ъгъла едно лайно. И пуснах топката отгоре му. Изкрясках едно стихотворение, което знаех от прогимназията:
Накрая припаднах.
В седем вечерта най-бойкият нюйоркски юрист пристигнал горе в участъка. Вече ме бил открил. Беше виден мъж, известен с изключителната си непримиримост и строгост, проявявани при обвиняване или защищаване на когото и да е. Полицията веднага била поразена като от гръм, щом тази ужасяваща знаменитост нахълтала в участъка. Юристът незабавно пожелал да научи какво е станало с мен.
Никой не знаел. Никъде не било записано освобождаването ми, нито прехвърлянето ми на друго място. А защитникът ми знаел, че не съм си в къщи, защото вече ме бил търсил там. Мери Катлийн казала на Арпад Лийн, а той пък казал на адвоката, че живея в хотел. „Арапахо“.
Полицаите дори не знаели за какво съм задържан.