И проверили във всички килии. Не ме открили никъде, разбира се. Тези, които ме довели в участъка, и човекът, който ме затворил, не били на работа в момента, А не било възможно да ги намерят у дома им.
Тогава агентът, който полагал усилия да умилостивя адвоката ми, си спомнил за килията на долния етаж и решил за всеки случай да надникне и в нея.
Когато ключът щракна в ключалката, аз лежах по корем като куче в колибка, обърнат към вратата. Краката ми, обути само в чорапи, бяха проточени към топката и лайното. По някаква причина си бях свалил обувките.
Агентът отвори вратата и се изплаши, като ме видя, защото си представи колко дълго, изглежда, се намирам там. Ню Йорк неволно бе извършил срещу мен ужасно престъпление.
— Мистър Старбък?… — попита той тревожно.
Не отговорих нищо. Само се надигнах. Вече ми беше все едно къде съм и още какво може да ми се случи. Напомнях уловена на въдицата риба, която е престанала да се съпротивява. И е примирена напълно с онова, което я очаква на другия край на кордата.
Агентът каза: „Защитникът желае да ви види“, а аз не протестирах дори вътрешно, задето никой не е знаел, че съм в тъмница, че нямам адвокат, нямам приятели, нямам нищо. Така да бъде: защитникът ми искал да ме види.
Показа се и самият той. Никак нямаше да ме учуди, ако беше и еднорог. Но беше почти толкова митичен — човек, който едва двайсет и шест годишен се бе издигнал на поста главен юрисконсулт на Постоянната сенатска комисия за разследване, с председател Джоузеф Р. Маккарти, най-бележития преследвач на неблагонадеждни американци след Втората световна война.
Сега той беше на края на четирийсетте — но още без усмивка на лицето и смразяващо проницателен. През ерата на Маккарти, дошла след груби грешки от страна на Леланд Клус и мен, аз мразех и се боях от този знаменит юрист. А ето че сега той беше мой съюзник.
— Мистър Старбък — рече той, — идвам тук в качеството на ваш пълномощник, ако нямате нищо против. Ангажиран съм за тази цел от корпорацията „РАМДЖАК“. Името ми е Рой М. Кон.
Какъв чудотворец беше той!
Изведоха ме от участъка и ме вкараха в чакащата лимузина, преди да съм успял да кажа: „Свещена неприкосновеност на личността!“
М. Кон ме доведе до лимузината, обаче не влезе в нея. Пожела ми всичко хубаво, без да ми стисне ръката, и си отиде. Не ме докосна, не подсказа с нищо, че му е известна голямата роля, която съм играл доскоро в обществения живот на Америка.
Отново бях в лимузина. И защо не? Всичко е възможно, щом сънуваш. Рой М. Кон не беше ли наистина ме измъкнал от затвора и не бях ли наистина забравил обувките си в ареста? Защо тогава сънят да спре — и Леланд Клус и Израел Идъл, нощният администратор в „Арапахо“, да не седят отзад в лимузината, направили място помежду тях за мен? Продължих съня си.
Кимнаха ми смутено. И те чувствуваха, че животът в този миг не е напълно смислен.
А лимузината, разбира се, кръстосваше Манхатън като училищен автобус и вземаше хората, които Мери Катлийн О’Луни бе съобщила на Арпад Лийн да назначи за подпредседатели на „РАМДЖАК“. Това бе собствената лимузина на Лийн. Тогава научих, че такива коли се казват „разтегателни“. Компанията „Американска арфа“ можеше да използува задната седалка за изложбена зала.
Клус, Идъл и следващият, когото трябваше да вземем, били уведомени по телефона от Лийн — след като някои от помощниците му изяснили повече факти около личността им и къде живеят. Леланд Клус открили в телефонния указател. Идъл намерили на рецепцията в „Арапахо“. Един помощник отишъл в закусвалнята на „Ройълтън“, за да попита как се казва човекът, който работи при тях и има ръка, изпържена по френски.
Други телефонни разговори били проведени с Джорджия — там има районен клон на „РАМДЖАК“ — със запитване дали при тях работи шофьор на име Кливланд Лос, и още един разговор — с „Федералното изправително заведение за възрастни“ до Финлетърската военновъздушна база: имат ли при тях пазач, който се казва Клайд Картър, и затворник, наречен доктор Робърт Фендър.
Клус ме попита дали разбирам какво става.
— Не — отвърнах аз. — Това е просто сън на затворник-рецидивист. Изобщо не е нужно да има смисъл.
Клус попита още и какво е станало с обувките ми.
— Оставих ги в облечената с плъст килия — отговорих аз.
— Бил си в такава килия?
— Защо, много е хубаво. Не можеш да се нараниш.
Този, който седеше отпред до шофьора, обърна лице към нас. Познавах го и него. Беше единият от адвокатите, придружили Върджил Грейтхаус до затвора предишния ден сутринта. Той бил адвокат и на Арпад Лийн. Обезпокои се, като узна за обувките. Каза, че трябва да се върнем в участъка и да ги вземем.