— В никакъв случай! — извиках аз. — Те вече са разбрали, че съм хвърлил топката върху лайното, и ще ме задържат отново.
Идъл и Клус се поотдръпнаха от мен.
— Това трябва да е сън — каза Клус.
— Ела и ти в него — отговорих аз. — Колкото повече хора, толкова по-весело.
— Господа, господа… — рече благо адвокатът. — Моля ви, не се вълнувайте. Скоро ще получите най-добрата възможност в живота ви.
— Кога, по дяволите, тя ме е видяла? — попита Идъл. — И какво чак толкова прекрасно е открила в работата ми?
— Едва ли ще научим — отговори адвокатът. — Тя рядко дава обяснения и е тайна ръководителка на предприятието. Никой не знае истинската й самоличност.
— Може да е и оня грамаден чер мръсник, който влезе след тебе снощи — каза ми Идъл. — Бях учтив с него — Дълъг бе цели осем стъпки.
— Не съм го зърнал — рекох аз.
— Имаш късмет — добави Идъл.
— Вие познавате ли се? — полюбопитствува Клус.
— Още от деца! — възкликнах аз. Смятах да прогоня този сън с един замах — като откажа да го възприема сериозно. Предпочитах да съм си в леглото в „Арапахо“ или в затвора. Все едно в кое от двете.
А може и да се събудя в спалнята на малкото ми тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд, и жена ми да бъде още жива.
— Мога да ви кажа, че тя не е оня висок мръсник — намеси се и адвокатът. — Поне дотолкова ми е известно. Може да е всякаква, но не и висока.
— Кой не е висок? — попитах аз.
— Мисис Джек Греъм — отговори адвокатът.
— Простете за въпроса — извиних се аз.
— Сигурно и вие сте и направили някаква услуга — продължи той към мен — или пък сте извършили постъпка, която тя е видяла и оценила.
— Може да е заради скаутската ми подготовка — заключих аз.
Спряхме пред невзрачна сграда на Ъпър Уест Сайд. Оттам излезе Франк Юбриако, собственикът на закусвалнята. В този сън той бе облечен в светлосин кадифен костюм и зелено-бели каубойски обувки с безкрайно високи токове. Ръката му, изпържена по френски, бе изискано прикрита в бяла ръкавица от ярешка кожа. Клус отвори за него една сгъваема седалка.
Казах му здравей.
— Кой си ти? — попита той.
— Поднесе ми закуска тази сутрин — казах аз.
— Тази сутрин поднесох закуски на много хора.
— И него ли познаваш? — попита ме Клус.
— Нали живея в този град — отговорих аз. По-скоро казвах това на адвоката, вече твърдо убеден, че сънувам, и го помолих: — Хм… нека вземем сега майка ми.
Той повтори разколебан:
— Майка ви?
— Да. Защо да не я вземем! Взехме вече толкова хора.
Той искаше да се държи приятелски с мен. Обясни ми:
— Мистър Лийн не забрани изрично да вземате с вас други лица. И така, искате да вземем майка ви?
— Много.
— Къде живее тя?
— На гробището в Кливланд — отвърнах аз, — но това не значи, че трябва да карате по-бавно.
След тези мои думи той престана да разговаря пряко с мен.
Като потеглихме отново, Юбриако попита нас, седящите отзад, кои сме. Клус и Идъл се представиха. Аз — не.
— Те са хора, привлекли вниманието на мисис Греъм също като вас — каза адвокатът.
— Вие, момчета, познавате ли я? — попита Юбриако Клус, Идъл и мен.
И тримата повдигнахме рамене.
— Господи! — рече Юбриако. — Предлагат ви се много свестни служби, така да знаете. А аз каквото върша, го върша от сърце.
— Ще се убедите, че работата наистина я бива — каза адвокатът.
— Развалих си среща заради вас, проклетници — добави Юбриако.
— Да… и мистър Лийн също — каза адвокатът. — Дъщеря му дебютира довечера в „Уолдорф“, а той няма да може да присъствува. Вместо това ще разговаря с вас, господа.
— Страшно важно, дебют — процеди Юбриако. Никой друг не намери какво да отбележи. Когато прекосихме Сентрал Парк към Ист Сайд, Юбриако отново се обади: — Страшно нещо, дебют.
Клус ми рече:
— Ти си единственият, който познава всички тук. Изглежда, че си по-дълбоко в тази работа.
— Защо пък не? Сънят е мой.
Доставиха ни без повече разговори в жилището на Арпад Лийн, което беше на покрива на сградата. Адвокатът ни каза да си събуем обувките във фоайето. Такъв бил обичаят в този дом. Аз, разбира се, изобщо бях по чорапи.
Юбриако попита дали Лийн не е японец, защото японците се събували така в къщи.
Адвокатът го увери, че Лийн е от Кавказ, но е израсъл на Фиджи, където родителите му имали универсален магазин. Както установих по-късно, бащата на Лийн бил унгарски евреин, а майка му — кипърска гъркиня. Родителите му се срещнали на един шведски пътнически кораб в края на двайсетте години — и двамата работели на кораба. После избягали на Фиджи и открили магазина.