Не беше подходящо да се държа грубо. Възнамерявах да стана отново предпазлив.
— Благодаря — казах на иконома.
— Няма защо, господине — отвърна той.
Клус и Идъл седяха на края на една кушетка, дълга към половин разстояние между две успоредни улици. Седнах при тях, защото исках да оценят кротостта ми.
Продължаваха да размишляват за момента, в който мисис Греъм е открила достойното им поведение.
Клус се притесняваше, че не е имал много възможности да прояви достойнствата си — продавал от врата на врата рекламни кибритчета и календари.
— Най-доброто, което съм постигнал, е да си наложа да слушам как някой пазач на сграда ми разказва преживелиците си от войната — каза той. Спомни си за един такъв пазач на зданието на „Чембер“, който твърдял, че пръв от всички американци е минал моста над Рейн при Ремаган в Германия през Втората световна война. Овладяването на този мост било изключително важно, то дало възможност на съюзническите армии да навлязат с бърз марш в сърцето на Германия. Клус се съмняваше в това, че въпросният пазач би могъл да бъде мисис Джек Греъм.
Израел Идъл допускаше обаче мисис Греъм да бъде предрешена като мъж.
— Понякога си мисля, че половината от нашите посетители в „Арапахо“ са преоблечени — рече той.
Възможността мисис Греъм да бъде предрешена щеше отново да се изтъкне скоро, и то най-потресаващо, от Арпад Лийн.
Междувременно обаче Клус се върна на темата за Втората световна война. Прояви лично отношение към тази тема. Каза, че двамата с него като бюрократи по време на войната сме си мислели, че ще се занимаваме само с поражения и победи.
— Войната бе спечелена от боеца, Уолтър. Всичко останало бяха мечти.
Той смяташе мемоарите, написани за тази война от цивилни, за измама, илюзия, че войната е била спечелена от оратори, писатели и хора с висок обществен пост, когато тя бе спечелена единствено от простия войник.
Телефонът иззвъня във фоайето. Икономът дойде да извести, че търсят Клус, който може да говори от апарата на масичката за кафе пред нас. Телефонът беше черно-бял, пластмасов й наподобяваше Снупи — прочутото куче от комикса, наречен „Фъстъците“. „Фъстъците“ бе собственост на бъдещата ми сфера на контрол в „РАМДЖАК“. По този телефон, както щях скоро да открия, се говореше така: долепваш устни до корема на кучето и пъхаш носа му в ухото си. Защо не?
Обаждаше се жената на Клус, Сара, старата ми приятелка, звънеше от къщи. Току-що се прибрала от частно дежурство при болна, видяла бележката му, в която той й пишел къде е, какво прави там и на кой телефон да му се обадят, ако стане нужда.
Каза й, че и аз съм с него, а тя не можеше да повярва. Поиска да говори с мен. И Клус ми подаде пластмасовото куче.
— Ало — казах аз.
— Невероятно! — изуми се тя. — Какво правиш там?
— Пия пус кафе до един басейн — отговорих аз.
— Не мога да си представя ти да пиеш пус кафе.
— Да, но пия.
Попита къде сме се засекли с Клус. Казах й.
— Малък е светът, Уолтър — изрече тя и продължи в същия дух. Попита ме дали Клус ми е казал, че съм им направил голяма услуга, като съм свидетелствувал против него.
— Трябва да призная, че това мнение е дискусионно — отговорих аз.
— Как го каза?
— Дискусионно. — Изглежда, не беше чувала тази дума досега. Обясних й я.
— Много съм тъпа — каза тя. — Толкова неща не знам, Уолтър. — Звучеше ми съвсем като добре познатата от миналото Сара. Сякаш пак беше Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета година, което придаде на следващите й думи необикновена острота: — Божичко, Уолтър! И двамата сме вече оттатък шейсетте! Как е възможно?
— То си е за чудене — отвърнах аз.
Покани ме да вечеряме с Клус у дома им; отговорих, че ако можем, ще се възползуваме от поканата й, но не зная кога ще се освободим. Попитах я къде живее.
Оказа се, че тя и Клус живеят в сутерена на същата сграда, където живееше баба й — в Тюдор Сити. Попита ме дали помня каква е била квартирата на баба й — всичката стара прислуга и мебели, натъпкани в четири стаи.
Казах, че помня, и се разсмяхме.
Не споделих, че и синът ми също живее някъде в Тюдор Сити. После щях да преценя, че няма нищо странно в това двамата да са толкова наблизо, като се имат пред; вид животът му на музикант и доведените му деца. Станкевич от „Ню Йорк Саймс“ живееше в същата сграда и това бе добре известно, защото децата бяха доста] буйни — само три етажа над Леланд и Сара Клус.
Тя ми каза, че е хубаво, дето все още можем да се смеем, въпреки всичко, което преживяхме.
— Поне не сме изгубили чувството си за хумор — рече тя.
Това ми напомни казаното от Джули Никсън за баща й, след като ги изхвърлиха от Белия дом: „Той запази чувството си за хумор.“