— Да, поне то ми е останало.
— Келнер — продължи Сара, — какво търси тази муха в супата ми?
— Не те разбирам.
— Какво търси мухата в супата ми? — повтори тя.
И тогава се сетих: това бе първата фраза от гирляндата шеги, които си разменяхме по телефона. Затворих очи. Изрекох следващия ред и телефонът се превърна в машина на времето за мен. Даде ми възможност да избягам от Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма и да се озова в четвъртото измерение.
— Навярно тренира гръдно плаване, госпожо — казах аз.
— Келнер, има пирони в супата ми.
— Извинете, госпожо, но това е печатна грешка. Не „пирони“, а „макарони“.
— Защо ми вземаш толкова пари за сметаната?
— Защото кравите мразят до коленичат върху тези мънички бутилки — отговорих аз.
— Все си мисля, че днес е вторник.
— Наистина е вторник.
— Ето какво си мисля постоянно. Кажи ми, сервирате ли тиганици?
— Няма ги в менюто днес.
— Нощес сънувах, че ям тиганици — каза тя.
— Сигурно е било чудесно.
— Напротив, ужасно беше. Като се събудих, чаршафа ми го нямаше.
И тя си имаше причина да избяга в четвъртото измерение. Научих след време, че през тази нощ умряла болната, която Сара гледала. Сара много я обичала. Починала едва на трийсет и шест години, но имала по рождение болно сърце — увеличено, затлъстяло и слабо.
Представете си, моля, въздействието на този разговор върху Леланд Клус, седнал досами мен. Очите ми бяха затворени, както вече казах, и се намирах в такъв екстаз от липсата на време и пространство, че сякаш имах полово сношение с жена му пред очите му. Той ми прости, разбира се. Прощава на всички и за всичко. Но пак му направи впечатление как унесено и любовно си приказвахме все още със Сара по телефона.
Има ли нещо по-многообразно от прелюбодеянието? Не, поне на този свят.
— Смятам да премина на диета — каза Сара.
— Искаш ли да ти разкрия средство, което да ти смъкне двайсет фунта противни тлъстини за нула време?
— Кажи го!
— Отрежи си главата.
Клус чуваше само моите реплики в разговора, началото или финала на шегите, но никога и двете едновременно. Някои от фразите криеха силни намеци.
Спомням си, попитах Сара дали пуши след сношение.
Клус не можа да чуе отговора й, който беше:
— Не знам. Не съм обръщала внимание. — И прибави: — Какво си работил, преди да станеш сервитьор?
— Чистех курешките от часовниците с кукувичка.
— Много пъти съм се питала какво е бялото в курешките на птиците.
— Пак курешка — отговорих аз. — А какво работиш ти?
— Работя във фабрика за дамско бельо.
— Хубаво ли е да се работи на такова място? — попитах лукаво аз.
21
— О — каза тя, — не мога да се оплача. Изкарвам към десет хиляди годишно. — Сара се покашля и това също беше намек, който насмалко не пропуснах.
— Пипнала си кашлица там — съобразих да кажа все пак навреме.
— Много е упорита.
— Вземи две от тези хапчета. Ще ти помогнат.
И тя загълта: гъл-гъл-гъл. После попита какво съдържат хаповете.
— Най-силното очистително, известно в медицината.
— Очистително!
— Да — казах аз, — сега вече няма да смееш да кашляш.
Разказахме си вица и за болния кон, какъвто аз уж имах. В същност никога не съм имал кон. Ветеринарният ми дал половин фунт виолетов прах, който да дам на коня. Казал ми да направя тръба от хартия, да сипя праха вътре, после да пъхна тръбата в устата на коня и като духна, да вкарам праха в гърлото му.
— Как е сега конят?
— О, чудесно.
— Но ти не си съвсем добре.
— Да, защото конят духна пръв.
— Можеш ли още да се смееш като майка си? — понита тя.
Това не беше начало на друга шега. Сара наистина желаеше да чуе как подражавам смеха на майка ми, Което правех много често по телефона, когато разговарях с нея. Не бях го правил от години. Трябваше не само да си изтъня гласа, но да го направя и по-приятен.
Интересното беше това: мама никога не се смееше високо. Беше приучена да сподавя смеха си още от съвсем млада прислужница в Литва. Защото господарят й или някой негов гост, като я чуе да се смее някъде из къщи, може да си помисли, че се смее на него.
Затова, когато майка ми не можеше да сдържи смеха си, издаваше тънички, ясни звуци като музикална кутийка… или по-скоро като далечни звънчета. Те бяха много приятни за ухото.
И така, забравил къде съм в този миг, изпълних дробовете си, стегнах гърло и за удоволствие на старата ми приятелка наподобих смеха на майка ми.
Тъкмо тогава Арпад Лийн и Франк Юбриако се върнаха в дневната. Чуха края на смеха ми.