— Случва се.
— Няма да ви питам за какво провинение сте лежали там. — Но смяташе, разбира се, че аз, бидейки мисис Греъм, предрешена като мъж, не трябва да се принуждавам да му тръскам все по-големи и по-големи лъжи, освен ако самият го желая.
— „Уотъргейт“.
— „Уотъргейт“! — възкликна той. — А си мислех, че зная имената на почти всички, замесени в „Уотъргейт“. — Както установих по-късно, той не само знаеше имената им — познаваше ги доста по-отблизо, защото ги бе подкупвал да сътрудничат в незаконната кампания и подкрепял тяхната защита след това. — Защо за пръв път чувам името Старбък във връзка с „Уотъргейт“?
— Не зная — казах аз, още с наведена глава, — приличаше ми на участие в чудесна музикална комедия, когато критиците са споменали всички освен мен. Ако намерите някоя стара програма, ще ви покажа името си.
— Затворът беше в Джорджия, доколкото си спомням.
— Да. — Допусках, че го знае, защото Рой М. Кон е проверявал досието ми, натоварен със задачата да ме измъкне от ареста.
— Това обяснява понятието „Джорджия“ — каза той. Не можех да си представя кому е нужно да се обяснява понятието „Джорджия“.
— Затова познавате Клайд Картър, Клнвланд Лос и доктор Робърт Фендър.
— Да. — Обзе ме страх. Защо този човек, един от най-влиятелните функционери на корпорацията в цялата планета, се блъска да установи колкото може повече данни за някакъв жалък обикновен затворник като мене? Дали не съществува подозрение у някои; че зная някаква пикантна тайна, още неразкрита, във връзка с „Уотъргейт“? Дали не си играе на котка и мишка с мене, преди да ме очистят някой ден?
— И Дорис Крам — прибави той; — сигурен съм, че познавате и нея.
Олекна ми, защото не я познавах! Невинен съм! Ей сега уликите му срещу мен ще рухнат. Мисли ме за друг човек и трябва да го убедя, че е сгрешил! Не познавах Дорис Крам!
— Не, не, не! Не познавам никаква Дорис Крам.
— Дамата, за която помолихте да не бъде пенсионирана от компанията „Американска арфа“.
— Не съм ви молил нищо.
— Изпуснах се, простете.
И тогава ужасът отново се събра в мен, защото се досетих, че познавам Дорис Крам. Тя беше старата секретарка, която плачеше и час по час забърсваше бюрото си в изложбената зала на „Арфата“. Но нямаше да му призная, че я познавам.
Той обаче знаеше, напълно съм сигурен! Знаеше всичко!
— Ще се зарадвате, като ви кажа, че й се обадих лично и я уверих, че съвсем не е необходимо да напуска. Че може да остане, докогато иска. Възхитително, нали?
— Не. — Отговорът ми не беше по-лош от всеки друг.
Но вече си припомнях изложбената зала в „Арфата“. Сякаш съм бил там преди хиляда години, навярно в някой друг живот, преди да се родя. И Мери Катлийн О’Луни беше там. Арпад Лийн, с богатите си знания, щеше непременно да я назове след името на секретарката.
И после кошмарът на изминалия час внезапно се разкри в пълната си логична връзка. Знаех нещо, което Лийн не знаеше, което вероятно аз единствен знаех. Колкото и странно да изглежда, беше именно така: Мери Катлийн О’Луни и мисис Джек Греъм са едно и също лице!
В този миг Арпад Лийн поднесе ръката ми до устните си и я целуна.
— Простете, задето проникнах във вашата тайна, госпожо — каза той, — но мисля, че нарочно ме улеснихте в това. Тайната ви обаче ще остане скрита в мен. Чувствувам се поласкан, задето ме удостоихте с честта да се срещнем на четири очи.
Пак ми целуна ръката, същата ръка, която мръсните, хищни пръсти на Мери Катлийн държаха сутринта.
— Крайно време беше — добави той. — Работим с вас така добре и доста от отдавна. Крайно време беше.
Погнусата ми от това, че мъж целува ръката ми, бе толкова спонтанна — почувствувах се като кралица Виктория! Гневът ми беше царствен, макар словата, които изразих, да бяха взети от кварталните площадки, дето се събирахме да играем като момчета в Кливланд:
— Какво, по-дяволите, правиш? Виж го ти, взема ме за жена!
Споменах по-горе, че отдавна съм изгубил достойнството си. В този миг Арпад Лийн изгуби своето за някакви секунди поради нелепата си грешка.
Беше безмълвен и пребледнял.
Когато се помъчи да се окопити, не можа да се съвземе кой знае колко. Не беше в състояние даже да се извини, да покаже привлекателност или умение за нещо. Годен беше само да шари за истината там, където мисли, че е тя.
— Но нали я познавате — каза най-после той. В гласа му звучеше покорство, защото бе съзнал това, кое то става ясно и на мен: по-силен съм от него и ако трябва, ще му го докажа. Потвърдих го с думи:
— Познавам я добре. Готова е да направи всичко, което й поискам, сигурен съм. — Последните ми думи бяха съвсем искрени. Отмъщавах си.