Четирима агенти получили разрешение да спят през цялата нощ. Те били един вид майстори в професията си. Снайперисти.
Сутринта Маккоунови не се събудили от бойните тръби. Пробудили ги чуковете и трионите, от които площадът ехтял. Дърводелци строели високо скеле до главната врата, съвсем наблизо до оградата. Шефът на полицията в Кливланд щял да стои на скелето, та всички да го виждат добре. В подходящ момент той щял да прочете на тълпата закона против бунтовете в Охайо. Такова публично прочитане било напълно наложително. В документа се казвало, че всяка противозаконно събрала се група от дванайсет и повече лица трябва да се разпръсне до един час след прочитането му пред нея. Ако не се разпръсне, участниците й да се смятат за извършители на углавно деяние, за каквото се предвижда затвор от десет години до доживотен.
Природата отново показала съчувствие — завалял ситен снежец.
Да, една закрита кола, теглена от два бели коня, пристигнала стремително и трополейки на площада, след което спряла до вратите. В светлината на ранната утрин се откроила осанката на полковник Джордж Редфийлд, зетя на губернатора, натоварен от самия губернатор да ръководи операцията и изминал целия път от Сандъски, за да поеме командуването на милицията. Той имал голяма дъскорезница и притежавал акции в хранителната и ледодобивната промишленост. Нямал военен опит, но сега бил в униформата на кавалерийски офицер. Носел и сабя, подарена му от неговия тъст.
Влязъл веднага в машинния цех да се представи на войската.
Скоро след него довтасала с фургоните си и специалната полиция за потушаване на бунтове: най-обикновени кливландски полицаи, въоръжени обаче с дървени щитове и тъпи копия.
На камбанарията издигнали американското знаме, а на пилона до главните врати се веело още едно.
Това ще е само панаир, помислил си младият Александър. Без убити и ранени. Личало си от поведението на войниците. Самите стачници уведомили, че никой от тях няма да бъде въоръжен — дори с нож, чието острие е повече от три инча.
„Искаме — гласяло писмото им — да зърнем за сетен път фабриката, на която посветихме най-добрите си години, и да покажем лицата си на всички, които биха пожелали да ги видят, да ги покажем дори само на господа бога, ако единствен той пожелае да ги види, и да попитаме, както стоим безмълвни и сковани: «Заслужава ли американецът тази злочестина и неволи?»
Александър не останал безчувствен за прелестта на писмото. То в същност било написано от поета Хенри Найлс Уислър, дошъл в града да окуражава стачниците — харвардски колега на фабрикантския син. Писмото трябва да получи подобаващ отговор, помислил Александър. Той вярвал, че знамената, редиците милиция и внушителното, спокойно присъствие на полицията непременно ще упражнят благотворното си въздействие.
Ще прочетат закона гласно, всички ще го чуят добре и ще си отидат мирно в къщи. Спокойствието и редът няма да бъдат нарушени.
Александър смятал да спомене в молитвата си същия следобед, че бог ще пази работниците от водачи като Колин Джарвис, които ги тласкат към злочестината и неволите.
«Амин», рекъл той на себе си.
И хората сдържали обещанието си, дошли. Дошли пеша. За да ги обезкуражат в това, градските управници спрели всички трамваи за съответната част на града.
Сред шествието имало много деца, дори пеленачета. Едно от тях ще бъде покосено от куршум и за смъртта му ще напише стихотворение Хенри Найлс Уислър, а по-късно към текста ще бъде добавена и музика, която се пее и до днес: «Бони Фейли».
Къде били войниците? Пред оградата на фабриката, застанали там от осем часа сутринта с натъкнати ножове на пушките и с пълни раници на плещите си. Раниците тежели по над петдесет фунта. Това било идея на полковник Редфийлд, та войниците му да изглеждат по-застрашителни. Разположил ги в една единствена верига, проточена през целия площад. Планът за действие бил такъв: ако тълпата не се разпръсне, след като й наредят, войниците да наведат по-ниско щиковете и да очистят площада бавно, но решително, без да прибягват до груби мерки — да запазят редицата си права, блеснала с хладната стомана, и да напредват само по команда: крачка, две, три, четири…
След осем часа единствено войниците били извън оградата. Снегът продължавал да вали. Затова, когато първите редици на тълпата се показали на отсрещния край на площада, фабриката се разкрила пред погледите им през широката пелена на девствено чистия сняг. И единствените следи по този сняг оставяли те.