— И така ми е добре. Това „добре“ не беше казано случайно. Беше се навлякла с триста дрехи и естествено й беше топло. Главицата й опираше в ъгъла на кабинката и беше подложила дрипи за възглавничка, да не я убива металната стена.
От време на време в живата скала, която ни обграждаше, отекваше тътнеж. И горе нещо умираше периодично, железопътният трафик на Съединените щати. Полустрошени локомотиви теглеха напълно разнебитени пътнически вагони към и от гарата.
— Зная тайната ти.
— Коя? — попита тя. — Аз имам вече много тайни. Очаквах да посрещне драматично разкритието ми, че знам високия й пост — най-голям акционер в „РАМДЖАК“. Но, разбира се, претърпях провал. Тя ми го беше вече казала, без да обърна внимание.
— Оглуша ли, Уолтър?
— Чувам те сега добре.
— При всичко, което ми се случи, да не мислиш, че Ще трябва да крещя последните си думи?
— Не. Но не искам да слушам повече за никакви последни думи. Ти си толкова богата, Мери Катлийн! Можеш да наемеш цяла болница, ако поискаш… и да заставиш персонала й да те излекува!
— Мразя този живот — каза тя. — Направих всичко, за да стане той по-добър за хората, но навярно възможностите на благодетеля са малки. Достатъчно опитвах. Сега искам да заспя.
— Но какво те кара да живееш именно така! — възкликнах аз. — Това дойдох да ти кажа. Ще те запазя, Мери Катлийн. Ще наемем хора, в които имаме доверие. Хауард Хюс бе наел мормони16 — заради високите им морални качества. И ние ще наемем мормони.
— О, божичко, Уолтър — каза тя, — мислиш ли, че не съм наемала мормони?
— Така ли? — изумих се аз.
— Бях затънала до уши в мормони по едно време — рече тя и ми разказа най-ужасната история, която можех да очаквам.
Това се случило по времето, когато още живеела разкошно, когато още се опитвала да извлече поне малко удоволствие от голямото си богатство. Била чудачка, която мнозина искали да снимат, да отвлекат и мъчат по някакъв начин… или пък да убият. Да я убият заради ръцете или парите й, но и за отмъщение. „РАМДЖАК“ обрал и разорил много по-дребни фирми, корпорацията имала пръст и в свалянето на правителства в някои малки и слаби страни.
Затова Мери не смеела да разкрива истинската си самоличност пред никого освен верните си мормони и постоянно се местела от град на град и от държава в държава. Но се разчуло, че живее на последния етаж на един хотел на „РАМДЖАК“ в Манагуа, Никарагуа. На този етаж имало двайсет луксозни апартамента и тя наела всичките. Двете стълбища надолу от етажа били затворени с груба зидария като на арката във фоайето на „Арапахо“. Командното устройство на асансьорите нагодили така, че само един от тях да може да достига последния етаж, а този асансьор се обслужвал от мормон.
Дори управителят на хотела може би не знаел коя е в същност тя. Но, изглежда, всички в Манагуа се досещали за истинската й самоличност.
Да става каквото ще: един ден тя безразсъдно решила да излезе в града сама, да вкуси макар за малко това, което не била вкусвала години — какво е да си най-обикновено човешко същество. Излязла с перука и тъмни очила.
Сприятелила се с някаква американка на средна възраст, която плачела на една пейка в парка. Жената била от Сейнт Луис. Мъжът и бил майстор-пивовар в отдела „Анхойзер-Буш“ на „РАМДЖАК“. Дошли в Никарагуа за медения месец на втория си брак по съвета на един служител в туристическо бюро. Тази сутрин мъжът й умрял от дизентерия.
Мери Катлийн я отвела със себе си и я настанила в един от многото свободни апартаменти на хотела, като наредила на неколцина от своите мормони да уредят изпращането на трупа и вдовицата обратно в Сейнт Луис със самолет на „РАМДЖАК“.
Когато Мери Катлийн влязла да й съобщи за разпорежданията, които дала, намерила жената удушена с шнура на завесата. Това било наистина ужасно произшествие: извършителят му очевидно се е надявал, че жената в апартамента е самата Мери Катлийн. Ръцете й били отрязани до китките. Изобщо не могли да ги намерят.
Мери Катлийн заминала наскоро след това за Ню Йорк. Започнала да наблюдава с бинокъл от апартамента си в „Уолдорф Тауърс“ жените с пазарски торби. Армейският генерал Дъглас Макартър живеел случайно точно над нея.
Тя не излизала от къщи, не приемала посетители, не извикала никого при себе си. Персоналът на хотела нямал достъп до нея. Мормоните й доставяли храната отдолу, оправяли леглата, почиствали жилището. Но един Ден тя все пак получила заплашително писмо. Сложено било в розов парфюмиран плик, отгоре върху най-интимното й бельо. В него се казвало, че авторът му знае коя е тя и я смята виновна за свалянето на законното правителството на Гватемала. Затова бил решил да вдигне хотела във въздуха.