— Татко ти в къщи ли е? — попитах аз.
— Не, на кино е.
Отдъхнах си. Не си казах името. Обещах по-късно пак да позвъня.
Сега за подозренията на Арпад Лийн към мен; както всеки друг, така и той имаше право да подозира много или малко, колкото желае. От мисис Греъм престанаха да идват писма с отпечатъци от пръсти. Последното й писмо потвърждаваше, че Клус, аз, Юбриако, Идъл, Лос, Картър и Фендър трябва да бъдат направели подпредседатели.
След това настъпи гробно мълчание — но беше имало и други такива мълчания. Едно бе продължило две години. Лийн например работеше по силата на писмо, пратено му от Мери Катлийн през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Първа, което беше твърде лаконично: „Придобий, придобий, придобий!“
Безспорно беше избрала най-подходящия човек за тази работа. Арпад Лийн бе роден да придобива, придобива и придобива.
Коя бе най-голямата лъжа, която му изтърсих? Че се виждаме с Мери Катлийн веднъж седмично, че тя е щастлива и добре и съвсем доволна от начина, по който вървят работите.
Заявих пред заседателите, които трябваше да решат въпроса дали той да бъде подведен под съдебна отговорност: безусловно е вярвал на думите ми, каквото и да му предам за мисис Греъм.
Телепатично бях в изключително положение спрямо този човек. Знаех отговорите на безброй съществени въпроси, които би искал да узнае за живота си.
Защо трябваше да придобива, придобива и придобива? Защото божеството му искаше да предаде богатството на Съединените щати в ръцете на народа. Къде се намираше божеството му? В Мористаун, Ню Джързи. Доволна ли беше тя от работата му? Нито доволна, нито не, защото отдавна беше труп. Какво трябваше да прави Лийн занапред? Да си намери друго божество в да му служи.
Бях в изключително положение и спрямо милионите му подчинени, защото той пък беше тяхно божество и знаеше точно какво иска и защо.
Хм… корпорацията вече е разпродадена от федералното правителство, което нае двайсет хиляди нови бюрократи, половината от тях юристи, за анализ на нейната работа. Мнозина мислеха, че „РАМДЖАК“ притежава всичко в страната. И се получи голямо спадане на обаянието, когато се установи, че корпорацията е притежавала едва 19% — дори под една пета. Но… „РАМДЖАК“ си оставаше голям в сравнение с други конгломерати. Вторият по големина конгломерат в т.нар. „свободен свят“ е два пъти по-малък. А следващите пет, ако се обединят, ще се равняват само на около две трети от „РАМДЖАК“.
Излиза, че има изобилие от долари, с които да се купят всички лицемери, продавани от федералното правителство. Самият президент на Щатите се учуди колко долара са били пръснати в света през последните години. Като че беше казал на всички жители на нашата планета: „Моля, пометете си двора и ми пратете ланската си шума.“
На една от вътрешните страници на „Дейли Нюс“ вчера бе поместена снимка на бруклински кей. На този кей имаше цял акър бали, които напомняха памук. Това били балите с американска валута от Саудитска Арабия, долари в брой за всяка бъчва с кълцано месо за кюфтета, изпратена им от Макдоналдовия клон на „РАМДЖАК“.
Текстът на снимката гласеше: „НАЙ-СЕТНЕ В РОДИНАТА!“
Кой е щастливият притежател на всички тези бали? Народът на Съединените щати, както повелява завещанието на Мери Катлийн О’Луни.
Какво според мене беше сгрешено в плана на Мери Катлийн за мирна икономическа революция? Първо, федералното правителство бе съвсем неподготвено да ръководи деловата дейност на „РАМДЖАК“ от името на народа. И второ: повечето от тази дейност, предназначена единствено за трупане на печалби, беше толкова далеч от нуждите на народа, колкото, да кажем, градушката. Мери Катлийн можеше като нищо да завещае на народа и една пета от метеорологичното време. Деловата дейност на „РАМДЖАК“ в същността си беше така чужда на радостите и скърбите на хората, както дъждът, който валеше в нощта, когато екзекутираха Мадейрос, Сако и Ванцети на електрическия стол. Щеше да вали й без тази екзекуция.
Икономиката е безсмислена метеорологична система — нищо повече.
Някои се присмиват на народа, задето получава толкова блага в наследство.
Миналата седмица имаше вечеря, дадена в моя чест — един вид „прощален банкет“. Отбелязваше се завършването на последния ми пълен ден в службата. Домакини бяха Леланд Клус и прелестната му съпруга Сара. Те не бяха се преместили от сутеренното си жилище в Тюдор Сити, нито Сара се бе отказала да гледа болни срещу заплащане, въпреки че сега Леланд изкарва приблизително сто хиляди долара годишно в „РАМДЖАК“. Повечето от приходите им отиват за финансиране на Програмата за подпомагане на чуждите деца, план, който им дава възможност да издържат деца със зла съдба в различни краища на света. Мисля, казаха, че издържат петдесет деца. Имат писма и снимки на някои от тях и ги показаха на присъствуващите.