Арпад Лийн прати устно поздравление, което Сара ми прошепна на ухото съгласно молбата му: „Приятно забавление.“ Това можеше да се разбира по милион различни начини.
Кой знае защо, не беше председател на комисията по разформироването на „РАМДЖАК“. Бяха го наели в Американската телефонно-телеграфна компания, наскоро откупена от една нова компания в Монако, на име „БИБЕК“.
Поне този път ще имам някои истински приятели извън затвора.
В средата на масата беше сложена ниска, широка ваза с жълти лалета. Отново бе дошъл април.
Навън валеше. Природата съчувствуваше…
Седях на почетното място — вдясно от, домакинята, Сара Клус, медицинската сестра. От четирите жени, които съм обичал, с нея разговарям най-естествено. Може би защото никога не съм й обещавал нищо и затова не съм я разочаровал. О, боже — какво ли не бях обещавал на майка си, клетата си жена, и клетата Мери Катлийн!
Младият Израел Идъл и не дотам очарователната му жена Норма също присъствуваха. Казвам „не дотам очарователната“ по простата причина, че винаги ме е мразила. Не зная защо. Никога не съм я оскърбявал, а и навярно тя е самодоволна като Пънч17 от това, че на мъжа й му потръгна. Той щеше още да си бъде нощен администратор, ако не беше моята намеса. Идълови обзавеждат разкошна къща на Бруклинските хълмове с парите, които получава съпругът. И все пак — когато тя ме погледне, имам чувството, че котка впива в мене ноктите си. Или нещо подобно на това. Мисля, че е малко шантава. Преди около година пометна близначета. Навярно се е озлобила. Може оттогава да се е нарушило химическото равновесие в организма й. Кой знае?
Добре, че не я бяха сложили до мен, слава богу. До мен седеше друга черна. Това бе Юкарист Лос, приятната жена на Кливланд Лос, бившия шофьор на „РАМДЖАК“. Той сега е подпредседател на отдела „Трансико“. Така се казва наистина жена му: Юкарист. То значи „щастлива благодарност“ и ми е чудно защо и други хора не кръщават дъщерите си с името Юкарист. Всички и казват Юки.
Юки копнееше по Юга. Каза, че там хората били по-дружелюбни, по-спокойни и по-естествени. Искаше, като се пенсионира мъжът й, да се преселят в или край Атланта особено след като сега отделът „Трансико“ бил откупен от „Плейграундс Интърнашънъл“, а всекиму е известно, че зад него стои мафията. Само не може да се докаже.
Моят отдел бе погълнат от „И. Г. Фарбен“, западногерманския концерн.
— Няма да го има вече стария „РАМДЖАК“ — казах на Юки. — Можеш да бъдеш сигурна.
Получих и подаръци — някои глупави, други не. Израел Идъл ми поднесе гумена фунийка за сладолед със свирчица в нея — играчка за малкото ми женско куче тибетска порода, с опашка като златиста и космата четка, само че без дръжка. Ако бях млад, нямаше да притежавам куче, защото Александър Хамилтън Маккоун мразеше кучетата. Това е единственото куче, което познавам по-добре — то спи при мен. И хърка. Също като жена ми.
Никога не съм водил кучката си на куче, но сега според ветеринарния лекар Хауард Падуи тя карала мнима бременност и смята гумената фунийка за своя рожба. Крие я по килерите. Носи я нагоре-надолу по стълбите на моя мезонет. Дори отделя мляко за малкото си. От време на време побягва, за да се отърве от новата си функция.
Гледам колко грижовна майка я направи Природата за гумената сладоледова фунийка — кафява гумена фунийка с розов гумен сладолед. Трябва да се замисля дали и аз не съм обръщал понякога твърде голямо внимание на дребните неща. Не че има някакво значение. Живеем на света без цел, ако не успеем да си измислим такава цел. В това съм напълно убеден. Съдбата на човечеството в една заредена с взрив вселена нямаше да се промени ни на йота, ако вместо битието, което имах, разнасях гумената сладоледова фунийка от килер в килер шейсет години.
Клайд Картър и Леланд Клус ми поднесоха много по-скъп подарък, компютър за шах. Голям е колкото кутия за пури, но почти цялото пространство е заето от игралното поле за фигурите. Самият компютър не надхвърля размерите на пакетче цигари. Казва се „Борис“. Този „Борис“ има дълго и тясно прозорче, на което обявява ходовете си. Може дори да се шегува с играта ми. „Ами?“ — казва той понякога; или: „За пръв път ли играеш шах?“; или: „Това капан ли е?“; или: „Хващаш ми царицата.“
Обикновени шахматни шеги. Аз и Александър Хамилтън Маккоун безспирно си разменяхме същите досадни закачки по времето, когато заради обещаното от него следване в Харвард приех да бъда машинка за шах, с която той да се развлича. Ако „Борис“ беше съществувал тогава, щях навярно да отида в Западния резерват и след това да стана данъчен експерт или управител на склад за дървен материал, или застрахователен агент, или друго подобно нещо. Вместо това сега съм най-безчестният възпитаник, на Харвард след Пуци Хенфщенгел, любимия пианист на Хитлер.