Ръкува се с мене стоически-отчаяно, като немски генерал, който се предава при Сталинград; с други думи, още бях страшилища за него. Бяха го придумали да дойде въпреки нежеланието му — жена му и Сара Клус.
Много лошо.
Плочата нищо не промени. Децата, задържани късно след обичайното време за лягане, се гушеха и дремеха.
С плочата присъствуващите целеха да ме почетат, да дадат възможност на тези, които може би не знаеха за нея, да чуят със собствените си уши какъв младеж-идеалист съм бил. Мисля, че пасажът, в който издавах Леланд Клус, беше на друга плоча. Нея не чухме.
Само последните ми изречения бяха по-интересни за мене. Бях ги забравил.
Конгресменът Никсън ме бе попитал защо, бидейки син на имигранти, с които американците са се отнасяли така добре, бидейки човек, третиран от американски капиталист като син и пратен в Харвард на негови разноски, аз съм се показал толкова неблагодарен към американската икономическа система.
Отговорът, който му давах, не беше оригинален. Нищо, свързано с мен, не е било оригинално. Повтарях онова, което моят отдавнашен кумир, Кенет Уислър, беше казал в отговор на такива въпроси преди много години. Уислър бе призован като свидетел на процес срещу стачници, обвинени в насилствени деяния. Съдията проявил любопитство към него, попитал го как може един образован човек и от добро семейство да се замеси дотолкова с работниците.
Заимствуваният ми отговор пред Никсън беше: „Защо? Проповедта на планината, сър.“
Чуха се сдържани ръкопляскания, когато присъстващите на вечерята разбраха, че плочата е свършила.
Довиждане.
У. Ф. С.