— Да се срещнем ли?
— Да речем в осем часа в „Клоштон“.
Това беше един бар точно срещу неговата редакция.
В Париж те си даваха среща и в още няколко други бара. Понякога тя го чакаше по цял час, без да прояви нетърпение. Той сядаше до нея.
— Двоен скоч.
Не се целуваха, не си задаваха въпроси освен:
— Къде ще вечеряме?
Вечеряха почти винаги в някое повече или по-малко Модно бистро. Ако се случеше да отидат сами, винаги Заварваха там неколцина приятели и накрая се образуваше компания от десетина души.
Тя седеше до него. Ален не й обръщаше внимание. Само съзнаваше нейното присъствие. Тя не му забраняваше да пие, нито пък късно през нощта да измисля разни идиотски забавления, като например да се застава пред някоя бързо движеща се кола, за да се изпробват рефлексите на водача. Много пъти едва не биваше убит. Приятелите му също.
— Да отидем да строшим всичко при Ортанз.
Това беше едно нощно заведение, което те често посещаваха. Ортанз наистина ги обичаше, но се и страхуваше малко от тях.
— Човек се отегчава тук при теб, мила. Кой е онзи стар глупак срещу мен?…
— Мълчи, Ален. Това е една важна личност, която…
— Връзката му не ми харесва.
Ортанз се примиряваше. Ален ставаше, отправяше се към господина насреща и любезно го поздравяваше.
— Знаете ли, че вашата връзка не ми харесва? При това никак…
Човекът, който обикновено не биваше сам, не знаеше какво да отговори.
— Позволявате ли?
С бързо и ловко движение той я изтръгваше от врата му, изваждаше от джоба си ножици и се заемаше да я среже.
— Можете да запазите това за спомен.
Някои не се помръдваха. Други, които се ядосваха, в края на краищата винаги отстъпваха.
— Същото, барман.
Изпразни чашата си на един дъх, обърса устните си, плати, премина отново през дъждовната завеса и влезе в колата си.
Когато се прибра, той запали всички лампи, като се питаше защо беше дошъл тук. Изпитваше някакво странно усещане да стои тук без Шатон.
Би трябвало сега да бъде на авеню Сюфрен, в новия ресторант, на който Петер беше попаднала наскоро и където дванадесетина приятели се събираха на вечеря Трябваше ли да им телефонира, за да се извини?
Той повдигна рамене и се отправи към барчето, устроено в един от ъглите на ателието. Някога тук бе работил един прочут художник-портретист, чието име всички бяха забравили. Това е било около 1910 година.
Ален не обичаше да пие сам.
— За твое здраве, мила!
Той вдигна чашата си в празното пространство, към една въображаема Шатон. После загледа втренчено телефона.
На кого да се обади? Струваше му се, че трябва да се обади на някого, но не знаеше на кого. Не беше ял. Това нямаше значение. Не беше гладен.
Ако имаше сега някой близък приятел…
Той имаше приятели, десетки приятели, сътрудници на списанието му, актьори, режисьори, певци, без да се броят барманите и оберкелнерите.
— Слушай, зайчето ми…
Той наричаше всички „зайчето ми“. И Адриен също. Още от деня, в който се беше запознал с нея. Тогава той не започна първи. Намираше я твърде спокойна, твърде блудкава за вкуса си. И именно в това се лъжеше. Тя не беше блудкава — трябваше да минат три месеца, за да го разбере.
Какво ли мислеше онзи идиот, мъжът й? Той не обичаше Бланше. Ненавиждаше хората от неговата порода, самоуверени, важни, превзети, без капчица въображение.
Дали пък да телефонира на Бланше? Ей тъй, само колкото да разбере как е приел нещата…
Погледът му падна върху скрина и Ален изведнъж се сети, че трябваше да занесе бельо и тоалетни принадлежности на жена си. Куфарите се намираха в шкафовете в коридора. Избра един по-голям.
Какво носи една жена в арестантската килия? Чекмеджето беше пълно с фино бельо и той се изненада от количеството му. Взе няколко найлонови камизоли, кюлоти, три пижами, после провери дали в несесера от крокодилска кожа има четка за зъби и сапун.
Поколеба се дали да изпие още една чаша, вдигна рамене, излезе и заключи вратата, като остави лампите да светят. Прекоси голяма част от Париж, все тъй по дъжда, който обаче беше вече понамалял. Вятърът беше стихнал. Сега вече валеше есенен дъжд, ситен, тих и студен, който заплашваше да продължи няколко дни. Минувачите вървяха бързо, свити, като подскачаха встрани при преминаването на колите, които ги опръскваха.
Ке дьо л’Орлож. Някаква мътна светлина над каменния свод на входа. Един много широк, много дълъг коридор, като подземие, накрая на който зад писалище седеше униформен полицай. Той гледаше как Ален се приближава с куфара си и по лицето му се изписа любопитство.
— Тук при вас е госпожа Жаклин Поато, нали?
— Един момент.