Полицаят погледна в дневника.
— Точно така.
— Бихте ли й предали този куфар?
— Трябва да питам началника си.
Полицаят почука на една врата, изчезна зад нея, но след няколко минути се върна с някакъв дебел човек, който беше с развързана вратовръзка, разкопчана яка на ризата и отпуснат колан на панталоните си.
— Вие ли сте съпругът?
— Да.
— Имате ли в себе си документи за самоличност?
Ален ги подаде и човекът дълго ги разглежда.
— Вие ли издавате онова списание с чудновати снимки? Трябва да проверя какво има в куфара.
— Отворете го.
— По правилник вие трябва да го отворите.
Тримата като че ли се намираха в някакъв лошо осветен тунел. Ален отвори куфара, а след това и несесера. Чиновникът порови с дебелите си пръсти из бельото, извади от несесера ножичките, пиличката за нокти и малките щипци за косми — остави само четката за зъби и сапуна.
Той подаваше една по една вещите на Ален, който машинално ги пъхаше в джоба си.
— Веднага ли ще й го занесете?
Чиновникът измъкна голям джобен часовник и погледна за часа.
— Часът е десет и половина. Съгласно правилника…
— Как се чувствува жена ми?
— Не съм я виждал.
Разбира се, никой не се интересува от държането на Шатон.
— В самостоятелна килия ли е?
— Сигурно не. Понастоящем ние сме повече от претъпкани.
— Не знаете ли кой е с нея?
Чиновникът вдигна рамене.
— Навярно от момичетата. Непрекъснато ни ги докарват. Ето, още една пратка…
Една затворническа кола беше спряла край тротоара и цивилни полицаи блъскаха цяло стадо жени към свода. На излизане Ален се размина с тях. Някои му се усмихваха. Виждаше се, че повечето са обиграни, но имаше и три-четири съвсем млади новачки с разтревожен поглед.
Какво да прави сега? Никога не се прибираше толкова рано вечерта, дори и с Шатон. Не би могъл да заспи освен ако не се напиеше до смърт, а мислите, които му се въртяха в главата, не бяха никак приятни.
За него беше нещо необичайно да се чувствува така самотен. Ето, седеше в колата си, край тъмния и пуст кей, пушеше цигара, вслушан в шума на придошлата Сена и не знаеше накъде да се отправи.
В двадесет или в петдесет бара и кабарета с положителност щеше да намери хора, на които от години вече викаше „зайчето ми“ и които, след като му стиснеха ръка, щяха да кажат:
— Скоч, нали?
А също така и жени, от всякакъв вид — такива, с които беше вече спал, или други, с които не беше още направил или не бе имал желание да направи това.
Седалката до него беше празна и студена.
Към улица Юниверсите ли? При баджанака си? Как ли е изглеждала мутрата на надутия му и важен баджанак, когато е научил че жена му току-що е била застреляна с куршум в…
Всъщност не му бяха казали къде е стреляла Шатон — в главата или в гърдите. Знаеше само, че след това отишла и прилепила лице о стъклото на прозореца — нещо, което напълно отговаряше на характера й. Тя често правеше така. Ако в момента и заговаряше, тя не се помръдваше, и едва дълго след това се извръщаше и запитваше с невинно изражение:
— Каза ли нещо?
— За какво мислеше?
— За нищо. Знаеш много добре, че не мисля никога за нищо…
Странно момиче. И Адриен също, чийто големи очи с огромни клепки повечето време не изразяваха никакво чувство. Всички момичета бяха странни. И момчетата също. Говорят за тях, без да ги познават. Пишат за тях неща, които нямат нищо общо с действителността. Та не беше ли и самият той такъв странен тип?
Един полицай, който беше тръгнал да се пораздвижи и си пристягаше колана, пристъпи две крачки встрани и изгледа Ален. Но той предпочете да подкара колата.
Утре сутринта вестниците… Учуди се, че все още не беше срещал репортери със или без фотоапарат. Навярно щяха да се опитат да държат в тайна случая колкото е възможно по-дълго време. Дали от уважение към него или към баджанака му, който беше висш чиновник?
Всички в семейството Бланше бяха висши служи-тели: бащата и тримата му сина. Когато първото дете се е родило, навярно са решили.
— В политехниката2!
И всичко се беше наредило както трябва. Всички бяха станали важни личности, всички бяха настанени в просторни официални кабинети, с портиер с верижка през шията.
Смърдяха!
— Лайна! Лайна! И пак лайна!
До гуша му бяха дошли. Искаше му се да направи нещо, да поговори с някого, без всъщност да му е ясно с кого. Влезе в един бар на улица Риволи, където го познаваха.
— Здравей, Гастон!
— Сам ли сте, господин Ален?
— Виждаш, че всичко се случва.
— Двоен скоч?
Той вдигна рамене. Защо трябваше изведнъж да сменя напитката, нали?