— Госпожа Шатон е добре, надявам се?
— Предполагам, много добре.
— Не е ли в Париж?
Той отново изпита онази своя особена нужда от скандал.
— Това, което е най-вече Париж. Точно в центъра, в сърцето на Париж.
Гастон го гледаше, без да разбира. На бара една двойка, която се бе вслушала в думите му, го наблюдаваше в огледалото, иззад бутилките.
— Жена ми е в ареста.
Думите му не предизвикаха никаква реакция у бармана.
— Не знаеш ли къде е това — Ке дьо л’Орлож! Без определена причина, барманът се опита да се усмихне.
— Уби сестра си.
— Злополука ли?
— Малко вероятно е, тъй като е държала пистолет в ръката си.
— Вие се шегувате, нали?
— Утре сутринта ще прочетеш това във вестниците. Плаща.
Той постави върху бара стофранкова банкнота, слезе от столчето си, без някакво определено решение и след четвърт час се озова пред жилището си. На тротоара пред входа се бяха струпали не по-малко от двадесетина души, сред които фоторепортерите лесно се разпознаваха по принадлежностите си.
Едва не натисна клаксона. Защо ли? Той спря и магнезиевите светкавици заизбухваха. Всички се втурнаха към колата и той излезе от нея с колкото се може повече достойнство.
— Един момент, Ален…
— Карайте, момчета…
Позира няколко пъти — пред отворената врата на колата, на бордюра, след това палейки цигара. Репортерите бяха с бележник в ръка.
— Кажете, господин Поато…
Този беше сигурно някакъв новак, защото още не знаеше, че всички го наричат Ален.
— Не намирате ли, че тук е малко мокро, момчета, а? Защо да не се качим горе у нас?
Човек трябваше добре да го познава, както например Шатон, за да забележи, че гласът му нямаше своя обичаен тембър. Това не беше мрачният глас от Ке де-з’Орфевр. Напротив, в него се чувствуваше някакъв металически оттенък.
— Хайде, влизайте… Щом като сте тук…
В асансьора се наблъскаха осем души, а останалите хукнаха нагоре по стълбите. Всички се събраха на площадката пред вратата и Ален затършува из джобовете си за ключа и най-сетне го намери там, където никога нямаше обичай да го слага.
— Жадни ли сте? — запита ги той, като се отправи към барчето и хвърли пардесюто си върху един фотьойл.
Фоторепортерите се поколебаха, но после се решиха да действуват и Ален не се намръщи, когато апаратите защракаха.
— Уиски за всички! Така ли?
Само един помоли за плодов сок. Мокрите обувки оставяха тъмни петна по бледосиния килим. Един висок кокалест момък с подгизнал шлифер беше седнал във фотьойл от бял сатен.
Телефонът иззвъня. Ален се запъти бавно към апарата. В другата ръка държеше чашата си и преди да заговори, изпи половината от съдържанието й.
— Да, Ален… Естествено, че съм си в къщи, щом отговарям… Разбира се, че познах гласа ти… Надявам се, че не се засягаш, задето продължавам да ти говоря на ти, нали?…
Той поясни, извърнат към журналистите:
— Баджанакът ми… Съпругът на… — След това каза в слушалката: — Идвал си тук?… Кога?… Изтървал си ме… Отидох да занеса бельо на Шатон… За малко не сме се срещнали в полицията… Ти си бил в една стая, а аз в друга… Какво казваш?… Мислиш, че се шегувам ли? Съжалявам, че трябва да ти го кажа отново в един такъв момент, но ти си и ще си останеш само един тържествен глупак… Аз съм не по-малко разстроен от теб, ако не и повече… Не се изразих точно… Смазан… Какво?… Какво са ме питали ли? Това, което знам, естествено… Отговорих, че не знам абсолютно нищо… Това е истината… А ти знаеш ли нещо, а?… Догаждаш ли се?
Репортерите си вземаха светкавично бележки, фотографите действуваха, миризмата на уиски започна да изпълва цялото студио.
— Наливайте си сами, зайчетата ми…
— Какво казваш? — разтревожено каза баджанакът му. — Не си ли сам?
— Тук сме… Чакай да ги преброя… Тук сме деветнадесет души, с мен включително… Не се бой, не се касае за някаква оргия… Осем фоторепортери… Останалите са журналисти… В момента влиза една млада жена, също журналистка… Налей си нещо за пиене, зайчето ми…
— Колко време ще стоят при теб?
— Искаш да им задам този въпрос ли? Колко време смятате да стоите тук, деца? Най-малко половин час… Колкото да ми поставят някои въпроси…
— Какво ще им кажеш?
— А ти?
— Аз ги изгоних.
— Сгрешил си.
— Бих искал да се видя с теб преди това.
— Късно е вече.
— Не би ли могъл да наминеш у нас след това?
— Страхувам се, че вече няма да бъда в състояние да карам кола.
— Пил ли си?
— Нормално.
— Не смяташ ли, че в един такъв момент…
— Именно в такъв момент човек чувствува нужда да промени малко мислите си…
— Аз ще дойда.
— Тук ли? Тази вечер?
— Наложително е да поговорим.
— Наложително, за кого?
— За всички.
— Най-вече за теб, нали?
— Ще бъда при теб след един час. Опитай се дотогава да запазиш поне малко хладнокръвие и достойнство.
— Ти имаш за двама.
В гласа на баджанака му не се чувствуваше никакво вълнение. Нито дума за Адриен, която в момента навярно накълцваха в Института по съдебна медицина, нито за съдбата на Шатон…
— Слушам ви, зайчетата ми… След това, което току-що чухте, нямам бог знай какво още да ви кажа… Прибрах се, за да се преоблека, тъй като щяхме да вечеряме с приятели навън… Смятах, че ще заваря жена си тук… На вратата ме чакаше един полицейски инспектор…
— Той ли ви съобщи новината?… Тук ли!…
— Не… Искаше само да знае дали притежавам пистолет… Отговорих утвърдително… Потърсих го в чекмеджето, но пистолетът не беше вече там… Младият човек ме отведе при шефа си в полицията…
— При комисаря Руман ли?
— Да, така се казва…
— Колко време продължи разпитът?
— По-малко от час… Не знам точно…
— Как реагирахте, когато узнахте, че жена ви е убила сестра си?
— Като оглупял съм просто… Нищо не разбирам…
— Спогаждаха ли се помежду си?
— Както се спогаждат две сестри…
— Допускате ли да е убийство от ревност?
— В едно убийство от ревност обикновено има и трето лице…
— Именно…
— Схващате ли какво предполага това?
Всички замълчаха.
— Ако такова лице съществува, аз не го познавам. Някои се спогледаха съучастнически.
— Чашите са празни…
Ален напълни своята, тикна бутилката в ръцете на един от фоторепортерите.
— Налей на момчетата, зайчето ми…
— Помагахте ли на жена си в работата й?
— Дори не четях нейните статии.
— Защо? Не ги ли намирахте интересни?
— Напротив! Исках да се чувствува свободна да пише това, което й е на сърцето.
— Никога ли не е пожелала да работи за „Ти“?
— Не ми е казвала нищо.
— Много ли бяхте привързани един към друг?
— Много.
— Смятате ли, че убийството е предумишлено?
— По този въпрос не знам повече и от вас… Няма ли повече въпроси? Утре може би нещата ще ми станат по-ясни и навярно ще съм станал отново нормален човек… В момента в главата ми е истинска каша, а и чакам баджанака си, на когото не би му било приятно да ви види…
— Той работи в Банк дьо Франс, нали?
— Точно така… Той е един много важен господин и вашият главен редактор ще ви посъветва да не го закачате…
— Но вие не сторихте това преди малко по телефона…
— Стар навик. Винаги съм бил невъзпитан.
Най-сетне те си отидоха и Ален със съжаление затвори вратата, огледа празните чаши и бутилки наоколо, разместените столове и фотьойли, пръснатите по килима кутийки от фотолентите. Понечи да сложи малко ред преди пристигането на Бланше, наведе се, но после се изправи, като вдигна рамене.