— Не съм дошъл да си говорим за Шатон.
— Чакай. Тази вечер умът ми е бистър. Струва ми се, че за първи път виждам нещата такива, каквито са. Беше настъпило времето на отпуските. Тя беше принудена да прекара своята отпуска с родителите си.
— Адриен беше ли вече в Париж?
— Да, но с Адриен се занимавах толкова, колкото бих се занимавал със стайното си канарче. Шатон замина за един месец и само след седмица аз се почувствувах напълно разстроен. През нощта ръката ми напразно опипваше леглото. В ресторанта, в баровете аз се извръщах надясно и се навеждах, за да й заговоря.
Това беше най-дългият месец в живота ми. Едва не й телефонирах да се завърне, каквото и да се случеше.
Баща й беше професор по литература в университета в Екс-ан-Прованс. Семейството притежаваше малка вила в Бандол, където всички се събираха през лятото.
Той не беше посмял да отиде в Бандол, защото щеше да бъде твърде забележим.
— Когато тя се върна, още не бях взел решение. После, неочаквано, една нощ, в едно заведение на левия бряг на Сена, където бяхме отишли с цяла група приятели, аз я попитах дали иска да се омъжи за мен. Това е.
— Но то не ми обяснява…
— Напротив, това обяснява всичко. Не знам дали беше това, което се нарича любов, но работите станаха именно така. Известно време бяхме доста зле. Е, не всеки ден. Имаше и богати, и гладни дни. Случваше се понякога Шатон да не може да пласира ръкописа си. А на мен още не ми беше дошла идеята за списанието. Що се отнася до Адриен, тя си стоеше съвсем кротко в стаята си и учеше.
— Не излизаше ли с вас?
— От време на време. Пък и не ни се искаше много-много. Може би и на нея също така не й се искаше. Обичаше да седи в своя ъгъл и да гледа право пред себе си.
— И тогава ли именно?…
— Точно така. Това стана именно тогава. Глупаво. Случайно. Не бих могъл дори да кажа кой от двама ни направи първата стъпка — тя или аз. Бях любовник на сестра й. С други думи, сестра й имаше мъж само за себе си.
— Обичаше ли я?
— Не.
— Ти си циничен — злобно изрече право в лицето му Бланше.
— Не. Предупредих те, че ще говорим като мъже. Тя искаше това. Може би и аз също го исках, най-малкото от любопитство — за да узная какво се криеше зад това затворено лице.
— А сега знаеш ли това?
— Не… Да… Мисля, че тя се отегчаваше…
— Така че… от седем години насам…
— Не. Продължихме де се срещаме, ей тъй, от време на време.
— Какво наричаш от време на време?
— Горе-долу веднъж в седмицата.
— Къде?
— Няма значение.
— Има значение, за мен.
— Ако държиш да си представяш разни работи, толкова по-зле за теб. В една мебелирана стая на улица Лоншан.
— Това е отвратително.
— Все пак не можех да я отведа на улица Ла Врийер, нали?
Ла Врийер беше улицата, на която се намираше разкошната сграда на Банк дьо Франс, където работеше Бланше.
— Тя те срещнала при някаква приятелка. Ти си я ухажвал.
— Всичко ли ти разправяше?
— Предполагам.
— Не те ли помоли за съвет през това време?
— Може би.
— Ти си един долен тип!
— Знам, но в тази сметка влизат няколко милиона такива като мен в целия свят. Тя се омъжи за теб.
— Продължавахте ли да се срещате?
— По-рядко.
— Защо?
— Защото стана домакиня. А след това и забременя.
— От кого?
— От теб, не се бой. Взех всички предпазни мерки.
— Пак добре!
— Остави ме да свърша. Никога не съм говорил за това на Шатон. А доста често се е случвало да й разправям похожденията си.
— Значи си имал и други през това време?
— Аз не съм чиновник и няма защо да пазя чак толкова неопетнено името си. Когато някое момиче ми хареса…
— Спиш с него и тичаш да разправяш всичко на жена си.
— Защо не?
— Ти претендираш, че сте се обичали?
— Не съм твърдял такова нещо. Казах, че Шатон ми липсваше, когато не беше до мен.
— Жена ми също ли ти липсваше?
— Не. Това се беше превърнало в навик. Може би всеки от нас се боеше да не наскърби другия, като скъса. И все пак това стана, преди около година, два дни преди Коледа, на 23 декември.
— Благодаря за точността.
— Бързам да добавя, че същия този ден между нас не се случи нищо, освен че изпразнихме бутилка шампанско.
— Не се ли видяхте повече?
— У вас, у нас, на театър…
— А тет-а-тет?
— Не.
— Кълнеш ли се?
— Щом искаш, макар че не разбирам какво точно означава тази дума.
Постепенно Бланше беше станал ален, после тъмночервен и изглеждаше по-дебел, по-отпуснат. Всъщност всички Бланше криеха своята отпуснатост под добре скроените си дрехи.