— Как ще обясниш…
— Сигурен ли си, че не ти се иска да пиеш нещо?
— Малко да.
Той се надигна и остана така, прав сред стаята като някакъв огромен призрак.
— Вземи!
— Всичко това ще се узнае, нали?
— Боя се, да.
— Ще го разкажеш ли на следователя?
— Ще бъда принуден да отговарям на въпросите му.
— Журналистите подозират ли нещо?
— Не направиха преки намеци.
— Мисля за децата.
— Не. Ако поне можеше да свикнеш да бъдеш откровен спрямо самия себе си и да Гледаш истината в очите!
— От около година…
— Кълна ти, се още веднъж, ако държиш на това.
— Питам се в такъв случай, как тъй Шатон изведнъж е решила да…
— Да убие сестра си. Да говорим открито. Аз също се питам. А когато е излизала оттук, тя вече е знаела, че ще го стори. В противен случай не би взела пистолета ми, който иначе тя никога не пипаше.
Бланше помълча, после измърмори:
— Освен ако има замесен някой друг.
И хвърли към Ален лукав поглед, в който прозираше известно задоволство.
— Помислил ли си за това? — настоя той.
— Доколкото сега мисля за това.
— Ако Адриен имаше някой друг…
Ален поклати отрицателно глава. Обратно на Бланше, неговите черти бяха по-ясни, по-твърди.
— Грешиш. Разглеждаш нещата наопаки. Не забравяй, че жена ти е спала с мен, защото в нейното съзнание аз принадлежах на сестра й.
— Така че?
Човек би казал, че внушителният му баджанак за-почваше да се забавлява. Като че ли стойката му ставаше някак по-уверена.
— Несъмнено Шатон е почнала първа. Адриен й е изиграла същия номер. Само че този път на Шатон й е дошло до гуша и я е отстранила окончателно.
— Изглежда, че това не те вълнува особено много…
Ален го изгледа, без да се помръдне, и Бланше разбра, че беше отишъл твърде далеч. В един миг го обзе страх, чисто физически страх, страх, че ще го ударят, че ще му причинят болка…
— Моля те за извинение.
Ален постоя още малко там, където беше застанал, с чаша в ръка.
— Това е! — пророни той накрая. После се отправи към барчето и добави: — Всеки от нас си има своята сметка.
— Ще говориш ли за това пред следователя?
— Не.
— Преди малко ти каза…
— Ще му разкажа само това, което знам. Останалото е само предположения, а той и сам ще стигне до тях.
— Нямаш ли представа…
— Кой би могъл да бъде ли? Не.
— И все пак ти се виждаше с жена си повече, отколкото аз със своята.
Ален повдигна рамене. Като че ли обръщаше внимание какво прави и какво не прави Шатон! Единственото, което той искаше от нея, беше да бъде тук, до десния му лакът, в обсега на ръцете и на гласа му.
— Мислиш ли, че тя ще разправи всичко?
— Шатон отказа да отговори на въпросите на комисаря.
— Ами утре?
— Не знам. Лично аз пет пари не давам за това кой може да бъде.
Нямаха повече какво да си кажат и крачеха из просторното помещение. Макар че беше пил толкова много, Ален не се чувствуваше пиян.
— Няма ли да се прибереш у вас?
— Да, разбира се. Но се съмнявам дали ще мога да заспя.
— А пък аз, напротив, просто ще потъна в сън.
Бланше облече пардесюто си, затърси шапката си и явно се колебаеше дали да подаде ръка на Ален, който беше застанал доста далеч от него.
— Довиждане. Или до утре. Следователят може би ще реши да направи очна ставка между нас двамата.
Ален повдигна рамене.
— Постарай се… да не става много въпрос за Адриен… да не я осъждат твърде строго…
— Лека нощ.
— Благодаря.
Той си тръгна и изглеждаше някак непохватен, жалък, затвори вратата след себе си, отказа се да повика асансьора и заслиза по стълбите.
Едва тогава Ален се отпусна и диво изкрещя.
ГЛАВА ТРЕТА
Той прекара неспокойна нощ. Събуди се няколко пъти, дори веднъж не на своето място, от лявата страна на леглото, а на мястото на Шатон. Стомахът му гореше и най-сетне Ален се надигна полусънен и отиде в банята да вземе сода бикарбонат.
Едва се беше развиделило, когато чу над главата си гласа на прислужницата им, която трябваше да раздруса рамото му, за да го събуди. Тя се казваше госпожа Мартен. Идваше всяка сутрин в седем часа и си отиваше в дванайсет на обяд.
Тя го гледаше остро, със строго лице.
— Кафето ви е готово — произнесе тя сухо.
Никога не беше приемал да го съжаляват. Презираше сантименталните обноски. Искаше да бъде реалист, циник, и все пак тази сутрин чувствуваше, че има нужда от известна мекота в отношенията си с другите.
Без да облече халата си, той влезе в салона, където запалените лампи се бореха с утринния здрач. Отвъд огромните прозорци светът беше синкавозелен, покривите мокри, а по небето не се носеха като предния ден буреносни облаци — сега то беше тъмносиво, еднообразно, неподвижно. Обикновено оттук се виждаше цялата панорама от Парижката света Богородица чак до Айфеловата кула, Но днес гледката се състоеше само от няколко покрива, от няколко осветени прозореца, а беше вече осем часът сутринта.