— Не смяташ ли, че по този начин признаваш, че случаят е тежък?
— Жена ти е убила сестра си, нали тъй?
— Така е.
— Не отрича ли?
— Признала си е.
— А какво обяснение дава?
— Никакво.
— Така е по-добре.
— Защо?
— Защото Рабю ще й посочи какво поведение да държи. А как ще се отрази тази работа на теб?
— Какво искаш да кажеш?
— На читателите на твоето списание няма да им бъде много приятна ролята, която ти си играл.
— Не съм играл никаква роля.
— Наистина ли, а?
— Би трябвало да бъде така. Ето вече почти година, откакто не съм имал работа със сестрата.
— Обади се по телефона на Рабю. Познаваш ли се с него?
— Доста добре.
— Добра сполука.
Трябваше да потърси в указателя телефонния номер на Филип Рабю, който живееше на булевард Сен-Жермен. Често го беше срещал на генерални репетиции, на коктейли и вечери.
Обади се женски глас, ясен, почти рязък.
— Тук кабинета на господин Рабю.
— Ален Поато — каза той.
— Един момент, моля. Сега ще проверя.
Той почака известно време. Апартаментът на булевард Сен-Жермен беше просторен. Беше ходил веднъж там, при някакъв прием. Адвокатът навярно не беше още в кабинета си.
— Рабю. Почти очаквах да ми телефонирате.
— Веднага се сетих за вас. Исках да ви се обадя още снощи, но ми беше неудобно да ви безпокоя.
— Върнах се много късно от Бордо, където имах дело. Какво ще кажете, тази история ми изглежда доста обикновена. Единственото, което се питам, е как е възможно човек като вас да изпадне в такова положение. Не можем да попречим да не се вдигне шум около това. Знаете ли какво е говорила жена ви?
— Според комисаря Руман ограничила се е да признае, че е стреляла и е отказала да отговори на всякакви други въпроси.
— Значи така. Ами съпругът?
— Познавате ли го?
— Срещали сме се.
— Твърди, че не е знаел нищо. Прекара част от нощта у нас.
— Сърди ли ви се?
— Не знам вече какво изпитва. Аз също.
— Няма да бъде лесно да ви дам приятна роля в тази работа, драги мой!
— Не е станало заради мен.
— Не сте ли бил любовник на сестрата?
— Не бях вече.
— Откога?
— От близо една година.
— Разправихте ли това на комисаря?
— Да.
— Хвана ли се?
— Това е самата истина.
— Истина или не, но хората не ги лапат такива.
— Не става въпрос за мен, а за жена ми. Днес отново ще я разпитват.
— Сигурно…
— Бих искал да приемете да отидете при нея.
— Потънал съм до гуша в работа, но не мога да ви откажа. Кой съдия следовател е определен за това дело?
— Не знам.
— Сега у вас ли сте? Останете там, докато ви потърся по телефона. Ще се опитам да науча какво става в палатата.
Ален се обади по телефона в бюрото си.
— Вие ли сте, Мод?
Мод беше една от телефонистките, с която от време на време се любеше.
— Как сте, шефе?
— Както предполагате, зайчето ми. Борис дойде ли?
— Отваря пощата. Давам ви го.
— Ало, Борис?
— Да, Ален. Предположих, че тази сутрин няма да дойдеш в бюрото и тъкмо се заех с пощата…
Казваше се Малески и Ален го беше направил главен редактор. Живееше в предградието Вилньов-Сен-Жорж с жена си и четирите или петте си деца. Беше един от малцината в редакцията на „ТИ“, който не участвуваше в гуляите и се прибираше в дома си веднага след работа.
— Измишльотините тръгнаха ли?
— Разпределението започна.
— Обаждал ли се е някой тази сутрин?
— Непрекъснато се обаждат. Всички линии са заети. Имал си късмет да ме уловиш.
— Какво казват?
— Повечето са жени. Искат да знаят дали е вярно. — Какво дали е вярно?
— Че си бил любовник на сестра й, както вестниците дават да се подразбере.
— Нищо подобно не съм казвал на репортьорите.
— Това не им пречи да си вадят такова заключение.
— Какво им се отговаря?
— Че следствието е едва започнало и никой нищо не знае.
Ален издаде смущението си със следващия си въпрос:
— Какво ще правим за идния брой?
— Нищо. Но щом ме питаш за мнението ми, ще ти кажа. Никакъв намек за тази история. Съдържанието ще си остане такова, каквото е предвидено.
— Без съмнение, имаш право.
— Много ли си разстроен?
— Зависи от момента. Възможно е да намина по някое време. Не чувствувам в себе си достатъчно смелост, за да стоя тук сам.
Ален продължаваше да се пита какво си беше предначертал да извърши днес. Вчера му се струваше, че денят му ще бъде така запълнен, че няма да има време да мисли, а ето, сега се чувствуваше откъснат като във фар в този просторен остъклен салон.
Трябваше да се обади на родителите си. Беше си казал, че ще отиде да ги види. Те не живееха далеч — на площад Клиши. Не го интересуваше, че госпожа Мартен слуша разговорите му. Оттук нататък той нямаше да има нищо тайно, нищо интимно, защото някои вестници щяха да използуват случая, за да разголят живота му.