Престъплението у Сименон е не толкова повод за заплитане на действието, колкото удобен случай за вглъбяване в душевността, на героите. Писателят се стреми да проникне, да се домогне, разбира се, без самоцелно психологизиране, и до най-тъмните и потайни гънки на човешката душа. Търси да открие подбудите, вътрешни и външни, на това излизане „извън релсите“ на живота. Кои са били скритите пружини на постъпката? Защо именно в този момент са задействували? Логично, последователно пред нас се разкрива вътрешният свят на тези хора, принудени сякаш от съдбата да напуснат обичайното си русло. И винаги, и навсякъде, като подтекст, като фон, усещаме как се промъква онова чисто сименоновско човешко съчувствие към отрицателните му герои, които всъщност са дълбоко нещастни същества.
Понякога упрекват Сименон, че в своите произведения няма определено изразена обществена позиция, а някои западни критици дори наричат писателя „политически безстрастен“. Ако се помъчим да разберем дълбокия смисъл на неговото творчество, ще видим, че тази преценка не е правилна. Писателят не натрапва симпатиите или антипатиите си на читателя, а ги загатва тактично, деликатно. И с това постига много по-голямо въздействие, отколкото плакатно изразеното отношение. „Непрекият квартал“, например, е написан като че ли по този „безстрастен“ маниер и въпреки това ние заставаме на страната на простодушните хора, бедните, но жизнерадостни тъмнокожи обитатели на крайните квартали на Панама, които така чистосърдечно и топло приемат френския инженер в своята среда. И колко чужда и противна ни се струва другата среда, тази, в която остава жена му, средата на белите и богатите, на лицемерите и самодоволните.
Комисарят Мегре е един изключително привлекателен образ. А как е изграден той във физическо и морално отношение? Нека оставим самият Сименон да направи това с няколко думи: „Цялата му фигура беше плебейска; той изглеждаше огромен, с широки кости, а под сакото му се очертаваше яка мускулатура“. Мегре не обича богатите, защото знае, че могат да купят всичко на този свят — дворци и съвести, фабрики и властници. Той го е разбрал още в началото на кариерата си, когато преживява едно от най-големите си разочарования („Първото дело на Мегре“). Не е ли това недвусмислено изразено отношение към класата на плутократите.
„Затворът“ е още един пример за това. Той не е стандартен криминален роман. Това е по-скоро психологически етюд. Една равносметка на преуспял човек, който неочаквано открива, че щастието му, и семейно, и служебно, ако мога така да се изразя, е било привидно, и че всъщност си е пропилял живота. Смисълът, който той си е създал, е бил само една химера, една илюзия, було, прикриващо неувереността му, страха му, безхарактерността му.
За Жорж Сименон може да се пише много — творчеството му дава широки възможности за тока. Завършвайки, аз ще си позволя само да добавя — за онези, които са най-малко скептично настроени към него, — че Андре Жид е считал Сименон за един от най-големите писатели на XX век, а Мориак, Сартр и други писатели са били и все още са едни от най-ревностните му читатели и ценители. Нека отбележа също така, че Жорж Сименон е член на Белгийската кралска академия за литература на френски език и че произведенията му се превеждат на почти всички езици в света.
ГЕОРГИ КУФОВ
ГЛАВА ПЪРВА
Колко месеца, колко години са потребни, за да се превърне детето в юноша, а юношата в мъж? Можем ли да кажем с положителност кога именно се е извършила тази промяна?
Тук няма, както в учението, тържествено обявяване на резултатите, няма раздаване на награди, няма дипломи.
На Ален Поато, на тридесет и две години, му бяха достатъчни само няколко часа, а може би само няколко минути, за да престане да бъде човекът, какъвто бе, и да се превърне в съвсем друг.
Беше 18 октомври. Над Париж се лееше проливен дъжд и поривите на вятъра бяха толкова силни, че стъклочистачките на колите не служеха за нищо и само замъгляваха още повече светлината на уличните лампи.
Наведен напред, той караше бавно по булевард Курсел — отдясно се точеше черната желязна ограда на парка Монсо; след това навлезе в улица Прони, за да стигне до улица Фортюни, където живееше. Улицата е къса, от двете й страни се издигат богати сгради. Той има късмет да намери място за колата си почти точно срещу дома си и щом затръшна вратата й, машинално вдигна глава, за да види дали на последния етаж свети.