Тъкмо когато тръгнала по коридора, чула изстрелите. Момчето понечило да се спусне да види какво се е случило. Но тя почти насила ги замъкнала в кухнята и ги поверила на готвачката.
Ален познаваше разположението на жилището и действуващите лица и машинално си възпроизвеждаше сцената.
— Знаете, че кухнята се намира на другия край на апартамента. Бавачката обяснила със снишен глас на готвачката да не пуска децата от кухнята. Убеден съм, тъй като познавам Бените, че ще изпрати инспектор, който да изчисли точно времето на това сноване на бавачката. Когато се върнала обратно, Мари Потера не влязла веднага в стаята, а се спряла пред вратата и се ослушала. И тъй като нищо вече не се чувало, тя се поколебала, но накрая се решила и почукала.
Никой не отговорил. Да сложим дотук общо три минути. Когато Мари Потера влязла, жена ви стояла до прозореца, опряла лице на стъклото, а сестра и лежала на пода — наполовина върху килима, наполовина върху паркета, на около метър от тоалетната масичка. През полуотворените й устни долитали слаби стенания.
И Рабю заключи, като набоде на вилицата си нов къс месо:
— Ха сега пледирайте тази кауза! Стреля върху сестра си. Добре! Може би щеше да бъде по-добре, ако не беше нейна сестра. Който и да е друг, но не и сестра й! Хората все още вярват в зова на кръвта, в Каин и Авел. Ревност — съгласен съм. Обяснимо е. Но да застреляш сестра си и да я оставиш да агонизира в продължение на четири-пет минути, без да й се притечеш на помощ, без да повикаш някого… А никой не може да попречи на Мари Потера да се яви в съда, още Повече че тя ще бъде главният свидетел… Ще я накарат да опише умиращата, а после и убийцата, застанала до прозореца…
Ален беше навел глава, тъй като не знаеше какво да отговори. Рабю беше прав наистина, и все пак това не беше вярно.
Той не знаеше повече от другите истината, но като че ли започваше да я съзира.
— Откога бяхте любовник на сестра й?
— Аз не бях вече неин любовник.
— Колко време сте били неин любовник?
— Около седем години. Но не както си мислите. Между нас съществуваше някакво нежно приятелство.
— Чакайте! Спяхте ли заедно — да или не?
— Спяхме.
— Къде?
— В една мебелирана стая на улица Лоншан.
— Лошо.
— Защо?
— Първо, защото почтените хора гледат с недоверие на такива места, считат ги за нещо мръсно, и в съзнанието си ги свързват с понятието, с представата за порока.
Ален едва не запротестира:
— Но всичко беше толкова невинно!
Не беше сигурен дали и самият Рабю би разбрал това.
— Кога отидохте там за последен път?
— Миналата година на 23 декември. Ще стане вече почти година оттогава.
— Жена ви знаеше ли?
— Не.
— Много ли е ревнива?
— Не казваше нищо, когато понякога се любех с тази или онази.
— Разправяхте ли й тези неща?
— Понякога, при случай.
— Никога ли не е подозирала за връзката ви със сестра й?
— Доколкото знам — не.
Те се спогледаха мълчаливо. Работите опасно клоняха да се развият така, както бяха протекли снощи с баджанака му.
— Смятате ли, че може да има замесен някой друг?
— Трябваше да направя такова заключение, нали!
— Добре, в такъв случай вас питам дали подозирате някого?
— Никого.
— Много време ли прекарвахте заедно с жена си?
— Сутрин винаги излизах първи. Случваше й се да има да питае някоя статия и тогава оставаше в къщи. Обаждаше се също така по телефона в Нонет, във вилата ни, за да поговори със сина ни.
— На колко е години?
— На пет.
— Това — добре. Добро или лошо. Зависи. После?
— Към единадесет часа почти винаги ми се обаждаше по телефона в работата ми, за да ме попита къде ще обядваме, и в повечето случаи идваше при мен в същия ресторант.
— После?
Рабю беше отместил настрана чинията си и беше запалил лулата си.
— Много често имаше срещи с разни хора. Специалността й беше да интервюира някои видни личности, които минаваха през Париж. Но не къси репортажи, а често пъти същински студии, които биваха отпечатвани в няколко последователни броя. След това тя ми се обаждаше отново по телефона или идваше при мен в Клоштон, нашия бар на улица Маринян. Събирахме се там около десетина души приятели, всяка вечер между седем и осем часа.
— Сами ли вечеряхте?
— Рядко.
— Късно ли се прибирахте?
— В действителност никога по-рано от един часа през нощта, най-често към два-три часа.
Рабю изрече като констатация на експерт:
— Липса на семеен живот. Самите съдебни заседатели, дори и да си позволяват всички възможни лудории, все пак си имат семеен живот. Достатъчно е човек да спомене за вечерната супа, за да ги развълнува.